Съвременна поредица

Любиша Здравкович

Красимира Данкова

Съвременна поредица

или

Когато началото съвпада с края

Габрово

2010

Дарителско дело на Сдружение “ Младежко общество за алтернативи – Ден за нощ ” – гр. Габрово, на Пламен Генчев, Ивайло Ангелов, Николай Попов и много приятели.

Любиша Здравкович

Красимира Данкова

Съвременна поредица

или

Когато началото съвпада с края

по Габриел Гарсия Маркес

по Антоан дьо Сент Екзюпери

по Ханс Кристиан Андерсен

по Владимир Висоцки

по Мирон Иванов

по Йордан Радичков

по Мигел де Сервантес

Предисловие

-1-

Искахме да предупредим, не да обидим; да бъдем полезни, а не язвителни; да направим добро на нравите, а не да сторим зло на хората.¹

-2-

Българин съм. Ние, българите, носим калпаци. Нахлупих калпака, скроен от цивилизацията.

Мравешката се провирах към билото на буксуващите мисли, по пътечката от другите разчистена. Та както си му е реда – и аз да изпълзя на дъжд. Зовеше ме мравешкият дълг.

2005 г.

България

¹ Еразъм

І част

Модерен роман

Първи предговор

Така завършва тази история:

Искаше ми се да заспя или да си мисля за любовта. Лежах зад завеса от храсти, не минаваше жива душа. Наблизо – дружелюбни дървета, недалеч – лъскав басейн. Загърбих шезлонгите на цивилизацията заради птиците в долчинката. Не че ми пука за вехтия бански. Цялата бях слух, вятърът се плъзгаше безшумно над мен, от плажа долавях модерна песен. Наоколо в отминал миг бях чакала смъртта. В селцето режеха дърва за зимата. Набирах смелост да срещна случайния човек. Заплака дете. Прелетя самолет. Понадигнах се, през тъмни кръгове видях закътана в планината църква – беше красиво, въздъхнах, тогава чух змията. Крачките на непознатия нагазиха в пресъхналата шума.

Втори предговор

Времето се предаде, размахваше в далечината бяло знаме. Опитвах се да потуша пожара, който разпалиха сълзите в копринената трева. Небето се издигаше синьо и необозримо, вятърът вееше срещу мен. Поглеждах към незабележимата пътека. Не се отказвах- самоуверен и твърдоглав. Трябваше да се съсредоточа, казах си … Говорех несъзнателно на глас, въздухът пареше, пред очите ми кръжеше пеперуда от отминал ден.

Действах срещу изменчивите противници. Наблюдавах недоверчиво знамето, което плющеше. Перчемът ми пречеше да виждам, скоро ще полегна в тревата, където сълзите запалиха огън в цветята… Облак покри слънцето- спасителна сянка пълзеше. Валеше на отсрещния хълм. Но не носех чадър и хлябът ми се намокри, загубих си очилата и не намерих пътеката, за да се върна.

Така завършва тази история.

Единственият

Армия от бойци на любовния фронт… виждам го как се смее, не искам да изгубя смеха… и така до края на света, палим цигари, вчера поредният не дойде, приличам на Казанова от женски род, ще узная ли какво крие десетата врата- Сезам, отвори се… минаха десет години, от тях нямам спомени, прости му, боже, само искаше да съм щастлива. Да побързам, че ще гледам сериала. Ще види той коя съм аз, ще си каже- излязох глупак, но ще бъда добър, и прочие, ставам за организация “Въображение без граници”, близостта… несъществуващо божие чудо. Ще се харесваме и ще бъде тази любов на всички поети и композитори,¹ отвсякъде ще звучи музика, оркестърът…Дните станаха по-дълги. Прогоних страха от ъглите- не се завръщай никога, но самотата- тази забранена дума, която всички произнасят с ужас…нима крилете ти, музо, са само сценични.

Следва

А бяхме млади

Първо писмо

Мечтая за верността на един вълк, но се страхувам, че глутница ще те разкъса, ако тръгнеш към мен.Мисля за теб, Дамяне, заобиколен от смешните разглобени часовници. Само малчуганите чупят главите на куклите, големите знаят. Едната стрелка нищо не значи без другата, двете стрелки сочат наникъде. Дълбоката им същност е заблуда, защото обикалят около себе си в механизъм зловещ. Разхвърляш стрелките и никой повече не се страхува. Докато вълците спят, идвам в стаята със смешното време…

Второ писмо

Ще те следват звуците нежни или яростни, не ще намериш убежище вдън земя, с омая ще те замаят, ще търсиш в безкрая им…Обаждам ти се от другата страна на дъжда. Всяка завеса и всеки път, както знаеш, имат своите две страни. Оттук нататък, и до самия край, ще се оплитат необясними възли, неясни кръстопътища. Оттук нататък, и до самия край, други ще пристигат, заместени от други идващи. Отраженията разиграват по лицето ти театър на сенките, дъждът спря, заедно сме отново за първи път.

¹ по Жак Превер

Последно писмо

За оправдание ми служи известното “по-добре късно, отколкото никога”. Тези познати истини, или неистини, са източник на утешение. Търся извинение за възможните недоразумения. Разумното решение е да се сбогувам с тебе, но в мислите се намесва бъдеще време, несъвместимо с всякаква логика. Странно е, че прекрачвам километри, а отстъпвам пред разстояние от една ръка. Днес съм бъбрива и си признавам, че искам да се запилея с теб някъде, по възможност далеч от всички стрелки. Сега те целувам, разбираш ли, след толкова казани думи навярно ще има вкус на сол, но ако ти обичаш морето, тогава…щом бурята продължава и ураганът се усилва, прегърни ме през врата, та морето да ни погълне¹.

Как несъвършенството шества по света

или

Съвременен апокриф

Разказ за пет черни дни от живота ми, които се стовариха изневиделица и бяха предопределени. Но дните са шест, а времето не работеше за мен и вървях против себе си, имаше неочаквани подаръци и откъде дойдоха те. Навън е бяло, заваля последният сняг. Сутринта с дъщеря ми газехме към гарата, краката ми тежаха и тя ми беше сърдита, а дънките и́ са целите в сняг, и аз я обичам. Историята е моята истина, повече не искам да я разказвам на измислени събеседници. Днес съм почти болна и останала без дъх, къде е моята кожа и защо е толкова тънка, с една по-малко, както е казал Бах, но той е мъртъв, защо отнесе музиката със себе си.

Ще отида да си купя ябълки. Децата ми сега са с приятелите си, те се смеят, бъдете щастливи.

Продължение

Искам да бъда тиха и сляпа за всичко. В неделя получих подарък от неизвестен човек, почти нежен в смях и думи. Истинска радост и внезапна тъга, последваха два часа на почивка и плачех за нещо, за което само аз си знам. Впрочем приятелите ми бяха там във вторник вечерта, но не можех да ги очаквам и ме подкрепяха, без да знаят това.

Купих си ябълки, мед и витамини. Грее слънце и снегът се топи, преди да е завалял. Хората в Пловдив пият кафе на открито. Градът е пълен с добри непознати, които могат да ме обикнат.

¹ Г. Г. Маркес

Аз съм музикант. Всичко започна в сряда следобед, налагаше се да подготвя програма за следващия вторник. Рухнах още в петък сутринта, чувствах се обречена. Скарах се на сина си и го изпратих у баба му, почти го изгоних, изгоних го, казах му, че ми пречи. Не искаше за нещо да ми помогне – по детски инатливо, но вече нямах очи за децата. Останах нещастна и сама. Нямах чисти съдове да си насипя храна. Опитах се да върна сина си, говорих му по телефона, той мълчеше. В сряда всичко ще свърши, мислех си, момчето ще се справи, а ако не успее, ще отида и ще го взема вечерта след училище с целия му багаж, защото децата са всичко за мен и имам само тях.

Продължение

Трябваше ми касетофон, осигуряваше бърз начин на работа.В събота стар познат ми донесе спасително касетофонче, повреди се още вечерта, но ми даде едно рамо. В понеделник се сетих за друг познат, не бях го потърсила или телефонът му беше изключен, взех касетофонче, над което треперех да не се счупи. Старите ми касети влачеха, записът се проваляше и унищожих музика, която ме интересуваше.

Не исках да свиря за тях, и композиторите да не пишат песните си. Не разбират този труд и не искат да знаят. Трябваше да свиря в зала, пълна до тавана с храна и напитки, а пианото е съвършено достижение на човечеството и има сто години живот. Съседите ми през тези дни проявиха търпение. Вървях до неделя вечерта в неправилна посока- гневът ми пречеше и всичко ми се изплъзваше.

Продължение

Спрях да пиша, за да се нахраня, слушах музика и си представях как хората пеят и краката им се отлепят от земята. Искам да изляза в дълбока нелегалност в някоя стара, зелена, ухаеща гора в Родопите, където царува тишината.

Във вторник вечерта седнах на рояла в залата-неуютна, претъпкана и шумяща. Микрофоните не благославяха природата и народната музика. Призрачен човек мяташе насам-натам черните си пешове. Някъде се прекръстих три пъти, като се молех нескопосано. Събитията се развиха според лошите ми очаквания, но стократно надскочени. Течеше първата минута. До рояла от дясната ми страна стоеше човек. Внезапно и рязко ме заговори. Стреснах се и обърках един такт. Продължих да свиря силно, но шумът нарастваше. Не исках да отварям капака на рояла- можеха да ми препречат пътя. Свирех форте-фортисимо и клавишите хвърчаха, а ръцете ми бяха неустрашими. Чуха се пренебрежителни аплодисменти. Слагаха чаши и чинии върху рояла, канеха ме да пийна. И после свирех, когато бях обсадена, когато чувствах хората накуп върху себе си и сенките им падаха върху клавишите, затрупаха ме цялата. Един човек се зарадва на музиката, но остана самотен. От приятелите ми струеше благодат.

Непознат човек искаше да купи изкуството и да го продава по света. Синът ми си дойде сам в сряда, в осем часа вечерта веднага след училище. Там далече, но близо, хората се избиват един друг, а навън е пролет. Записах всичко, събра се в няколко часа, трябва ли да редактирам и мога ли да променя тези дни и времето да спре, и да бъде вечност. Каква е тайната на творчеството, от този свят ли е, от човека или от бог, и защо е, това е краят, да пребъде любовта.

Спомен

По Йордан Йовков, по Йон Друца

Как оживяват колелетата, дали от черните ръце на майстора или от влюбените очи, с които извайва творението си. Свисти, лумти огънят, не колелета да изкове, а чудеса да стори. Пред стопанина пламъци ще прибере, ако трябва ще се свие в нозете му. Заприличал е ковачът на огън, в очите искри… Тичам с пътеките волна, но вятърът път не отстъпва към него… да угася лудостта, дори ако трябва да изгоря в ръцете му, само от вятъра- немирника да се скрия.

Единственият

Господине, аз съм впечатлена, паднах от коня от възхищение, извинете, втурнах се презглава към Вас, нахълтах като нашественик, седя на една маса с душата му нежна, говорим си за миналото, докато остаряваме, забравих да си сложа очилата, ще го разбия по музикална линия, сега да посвиря. Преди това кафето. Изморих се, докато чистих рибата за обед. Разминах се с един човек, който ми се усмихна – свои и чужди усмивки, криви, честни, дежурни, плахи и тъжни. Аз съм съвременна Пенелопа, само дето не знам кого е чакала, нямам захар и новите ми обувки се скъсаха, низ от случайности, играчка-плачка, около него обикалят напористи мадами, ревността…

Продължение

Когато минути със звън се ронят, ръцете събират мигове. Смях озарява играта красиво, сенките се заплитат в тъмно кълбо, търкулва се по лъчи в отвъдното, защото какво ли не бих дала, за да осъмне в тази любов.

Послеслов

Събирах късче по късче взривения си живот, бях се движила като къртица в коридори и тунели. Мълчанието е моята страшна каторга, излъсквам веригата си до блясък. Изморих се да чакам любовта с налудничав копнеж. Открих тайната на Моцартовия Реквием, с която композиторът утешава нас- прослава на смъртта…колко му е да се взема за месия. Сънувах, че косата ми е побеляла през нощта, елате си, деца, да ми напълните къщата, чудо ли е равновесието, мъдрост, има ли те, народе, изпей ми песен. Аз съм последният неуместен хуманист и защо е това празно човеколюбие в името на една необходима цел. Артистът търси светлината на прожектора, където сянката му бяга на четири страни.

Впрегнах въображението си в измислици- за Вашето свободно време и забавление, благодаря за вниманието и поклон.

Кратко

Аз съм музикант. Не всекиму е дадено да държи перото- колкото да покажа, че зная азбуката.

Жена ми си отиде при нелепа катастрофа. Мечтаеше да бъде втората Ана-Магдалена Бах – напомнях и, че се увлича с лекота. Смееше се на тъпи вицове, липсва ми днес. Една година разговаряше с вятъра, който оставял следи навсякъде под палещото слънце. Целият свят се е вторачил в безкрайните комбинации в “Дързост и красота”, а днешните дами носят конци вместо гащи, наричат се “прашка” – демек за стрелба по врабчета. Станах трезвомислещ.

Вълнения

Поиска да се намърда на стола ми, да купи децата ми за 30 гроша- наряза ме на къстчета, хрущяха костите ми страшно, ножът беше закривен и газех кръв в дома си… вълчи зъби, тъмна доба, крещят викачи, лаят псета с люта стръв. Не можех да докосвам струните без мъка, зачерни ме, бях буреносен облак.

Стискам ръцете на онези, които ме унижиха, дипломацията е велико изкуство. Стане дума за пари- и всички откачат.

До жена ми

Мила моя, ще дойда скоро, ще те намеря смееща се, с очи звездици, с коси смолица и с рокля дивна от коприна, ще танцуваме на сцената унесени, ще се слеят мислите ни в нощта, а утрото ще бъде бляскаво, ще ти призная, че даже писателствам сълзливо, ще ме съветваш да си обръсна брадата… жалбо моя до свършека на дните.

Чий долен ум измисли парите- всевластни господари, търгуващи с моя живот. В безсънието на нощите духът се промъква през тайни пролуки и бяга от тялото немощно, от бъдещето тежащо в дълг, от времето тегнещо над моя хляб благословен. Сърцето отпада, подвластно на ножът зъл, но безсилен да заличи духа неуловим и пак окрилен от залъка сладък, от трохите любов подхвърлени.

Размисъл

Ние, музикантите, изучаваме нашите си науки, другите не ни вършат работа. Досадни сме на съседите си- обаче герои на труда. А в концертната зала брат ми е изморен и дреме, да му дадем покой, да утешим с музика.

Музиката е отвъд словото, мисълта се рее без прегради и се сдружава с фантазията някъде в простора. Сигурно затова хората пеят, когато сръбнат две ракии, по собствено желание, слушал съм с наслада самородните певци на Ако умрам ил, загинам, и президентът взе, че патентова Рипни, Калинке, да тропнем.

Прекалено съм зает с репертоара си, но чувам неподражаемото в света присъствие на Теодосий Спасов и Горан Брегович- последните поклонници на българската народна музика, която звучи от дъжд на вятър в нашия ефир. В България се ширят “чалга”, “поп фолк” и друга порнография- “о, тигре, всяка нощ за тебе плача, имаш ли пари за синята ми прашка- заради добрите ни души”. Слави Трифонов издигна чалгата в култ- въз основа на славата си и в името на славата пошлото нарича красиво. Язе те, брайно, издадох. Чалгата е носител и проповедник на чувствителност, обаче въздиша напосоки, едновременно попържайки и плескайки се с кал.Грозното намери почва в нещастието на човешката душа. Предлагам безкористно спасителния пояс на въпросите и простете, ако Ви наскърбих.

Музиката е абсолютна свобода, подчинена на строги закони и последователна логика, зове ме да бъда птица там и да имам правила, най-голямото достижение на човечеството след презерватива.

Отчаяно

Петимен съм за наша държава, с която да се гордея, да измия срама, че вървя по отрязаните пътища на родината, че съм неподвижен зрител в страната си, рухваща тъжна мащеха на смаяни хора, работещи с вързани ръце за храната и как да откъснат очи от коравия хляб на децата си, преброявани по избори за живи в погребана България. Безумен съм- говоря истината на всеуслушание, скрит зад девет земи в десета, защото властващите ще произнасят мъгляви, но убедителни речи докато свят светува, крадецът ще вика- дръжте крадеца, че заблуждава милия народ, благоденстващ в цъфтящото отечество, само след век ще получи награда- звание Герой на Република България.

Трагично

Ще мине времето, ще мине, ще се събудя жив и весел, и безгрижен. Ще се завърна в моя дом спокоен, ще ме подкрепят сто ръце. Сега се носят ден след ден без време и има край, след който идва край далечен. Къде е смелостта ми да отложа дните? Мъжете с бунтарски дух преглъщат сълзи. С умората и с ласките и́ заспах като с жена. Без класическата музика за лека нощ, утре ще ме изправи на крака, лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си…

Вълнения

Нашето семейство гостуваше в Пловдив, въпросната вечер останах с компанията, а жена ми се върна от представление на “Бай Ганьо” по Алеко Константинов и разказа как изразила възторга си. Непреднамерено се озовала в тоалетната след спектакъла, а артистите започнали да се задават един по един, както са със сценични костюми. Поздравявала ги в интимното помещение, неудобно е да подаде ръка, на сцената актьорите изглеждали недосегаеми и се учудила, че разговарят любезно със същите красиви гласове. Казах и́, че красавците са виждали и други такива с интересни полички. Отвърна ми, че нищо не разбирам от възхищение. Скара се на сина ни, че играе хек по тъмно в парка, на дъщеря ни, че гледа по телевизията поредния американски боклук и включи компанията в темата. “Що е американско кино и има ли почва в Баш Телевизия”. Може би е подишала въздух пред театъра- направо съм Отело, не че съм чел Шекспир. На другия ден тръгнахме за София. Чувствах се като покойник в приготовленията за собствените си погребални почести.¹

Продължение

Поличката и́ приличаше, а бях така саркастичен, обаче ще убия един актьор, но да видим кога. Ще взема да даря дрехите и́ на бедните, има един ром в квартала с цял рояк деца, често проси милостиня, а като се види с пари, тръгва с независима походка, с цигара в уста, някакво бездомно куче се мъкне след него, пуша като издънена печка…мне каждый вечер зажигают свечи ²… утро е , сутрин светът е препълнен с птици и крякат жаби-кекерици в хор. Ще ги събудя да учат за стипендия, спят като къпани, завивам босите крака, целите са в обици, не че не съм ги мъмрил, но все едно хан Аспарух да мъмри, както и цар Самуил да идва на кон във VoxPopoli, за да слуша чалга в навечерието на 2003. Грижим се за децата си, докато са безпомощни, а после не умеем да ги обикнем, всеки си гледа спокойствието, в четвъртък “Али Макбийл”, всяка вечер лаф-мохабет със Слави, в събота – 24.V., преди години столичните театри представиха по нещо весело в новогодишната нощ, с жена ми хапвахме пред телевизора…идейки си запъхтяна вечерта веднъж 3… гладна мечка хоро не играе, децата участваха в шествието по случай 24.V., казаха, че било убито, споделиха, че в McDonaldsнастрението се заформило в много яко, кварталът се озвучаваше от чалга,

¹ по Г.Г. Маркес

² В.Висоцки

3 Робърт Бърнс

неколцина ученици пееха фалшиво по улицата възрожденски песни, пригласяше им дъждът…вино пият петдесет юнака, вино пият в механе дълбоко…Край на сизифовия труд в памет на плагиатора, прегръщам необходимата самота, простете Вие, добри хора, чиито имена не споменавам от незнание и липса на време, благодаря за вниманието и дълбок поклон.

Послеслов

Обръснах си брадата, в библиотеката наваксвам пропуснатото. Тропаме хора от сутрин до вечер, нощем съзерцаваме мислите си на сцената, вечно утро е, последният ден ще бъде ден на любов.

Размисъл

Между Коледа и Великден извървях времето, в което не бях жив, премина с висока скорост, всяка седмица бе година, страшно темпо в невъобразим галоп, умората се преобразува в енергия, жадувам за самопознание- ще го приветствам ликувайки.

Мнозина са стигали до превземащото кафене пред Народния театър… обичам старите наши актьори, възхитен от прекрасния говор, тъгувам по неотдавнашното съветско кино, уважавам светкавичната клоунада на новото ни театрално поколение.

Бих забранил метъла, Doors и други от сорта- с някои изключения на сполучливи попадения. Наливат от пусто в празно и си посипват главите с пепел- ръководство за безцелно движение, предлагам да отсеят триците от брашното. Класиците не ни пощадиха, трудно се създава след тях в търсене на вече известното. Ако винаги новост означава напредък, то и Хитлер ще изкараме прогресивен- пази, боже! С добри намерения метълягите водят юношите към дълбокия джендем на хаоса, агресията, ината, истерията и прочие мизерия. Всъщност изобразяват изкривеното съвремие, но беда е, когато го величаят и когато утвърждават актуалния светоглед: с нас започва светът– след нас и потоп.

Трагично

Тъга безмерна и дълъг път към моя дом, останал под развалините на този свят, над който вятърът развява косата бяла, размита руините на клетата душа и брули духа предаден, ще заличи единствения страх за хляба наш насъщен, ще се изправя сломен на вид, но страшен с мисълта си непримирена, в която да се вричам, на сцената опасна да я помня както любовта изгубена и невъзможна.

Вчера

Нямаше с кого да се видя, исках да поговоря със сестра си, която всичко разбира, но тя крачеше някъде по задачи. Не можех да чета Маркес, не можех да слушам Моцарт-отнеха ми любимото, ограбиха ме. Лежах в тишината, но трябваше да купя храна и се затътрузих из квартала, определено размъкнат, спестих си погледите на жените и бях доволен, че ме пренебрегнаха и леко презряха. Исках да се разходя, но щях да се влача като пребит. Когато излязох за хляб, се поздравих със съседа си, изглеждаше смачкан и неугледен, помага ми при домашни аварии- какъвто съм вързан в ръцете…не е получил нещо в замяна, усмихва се. Тишина в кънтящия град, мислите ми се отказаха да се бунтуват, остана една гънка в мозъка- не е безсмислено да изгубя необявената война и чувам планове за отмъщение, идващи от сърцето ми прегазено, смляно от тежки подметки, надупчено от остри токчета, къде е спасението за нашите души.

Нахвърляни разкази по никое време, лесно е да се мълчи, когато е излишно да се говори, отношенията са обществено-формални, аз съм утопист, страшен съм колкото бостанско плашило, будала, цървули няма- гайда иска. Да се концентрирам върху моя живот в изкуството, аз съм посланик на класическата музика по света, а сега да помислим, да помислим…както казваше шестгодишен синът ми, да помисля за децата си, да се научат да вземат правилни решения, че ще ги напердаша, не харесват как готвя… навън вали, не съм загасил цигарата, не ме закачайте сега, деца, да не кажа нещо , за което после ще съжалявам ¹ , да си избърша очилата, да отворя прозореца, виждам момиченце-ромче, около тригодишно, босичко, с дамска чанта през рамо- играе си на майки с деца, не стреляйте в пианиста, да изпера дрехите, циганките ме замитат с метлите- няма да се оженя, до нови срещи.

Какъв е този свят, където грозното е редно, а престъплението приемливо… тъжно ми е за моето поколение, лишено от всякаква човешка същност ², да взема да почета Чудомир, осени ме идея за национален конкурс “Мис Муза”- акъл море патки пасе… как беше в песента… море, войводо, глава си давам – жал зажалих.

Послеслов

Лале ли си, гюл ли си… мечтаех да запея сложната мелодия като на шега. Опустошен съм от смъртта. Недостижими чакат горите. Просторът ме вика да се зарея към далечните върхове, да вдишвам полъха на високата трева, природата е оркестър под палката на велик диригент, ехтят камбаните на радостта… завлякох се под дърветата, въздишах сам и единствен в света, ехото се задъхваше, плувнаха в молитви баирите на родния ми дом, незнайна и вечна е изворната вода… къде съм… подивял от студ и задух сред отекващия бетон на града, лежаща сянка в скръбта от слабостта, в срама от неспособността да разреши належащото, за да ликува един-единствен път. Страхът се завръща винаги без надеждата и с тъжното усещане, че съм загубен в нищото нещастник без воля, без разум, болен ми легна млад Юрдан… помилуй, господи, и покажи ни пътя, по който да пребъде любовта… криле си нямам… да се отърва.

¹ Йохан Себастиан Бах

² А. Екзюпери

Без заглавие

Аз съм вехтошар. Събирам стари вещи с печат от рани, с белези от смях, прекроявам мечтите за кой ли път- трудолюбива мравка, търкаляща цял сизифов камък към Еверест, откъдето ще гръмне гласът ми, моят магарешки рев към празния пуст свят, към развалините с безценните разкопки, които ще свържат в мозайка живота, ще подредят трофеите, отличията, пагоните на честта- цяла грамада в похода към една цел, търсена от любител на ценности, кръстосващ с оръжията си кротки, дебнещ часа на ръкопашната битка в спечелената война със себе си в посока към смъртта.

Сянката ми се преструва, че живее вместо мен, самоубива се в киното на действителността, защото никой не обича никого повече от себе си, хората са се избили един друг- по стечение на обстоятелствата и прочие, докато избуят непроходимите шубраци безвъзвратно по пътищата към моя дом, където исках да бъда завинаги при бляновете за любовта.

Високо в немия свят повиках изгубения дух, изкачи се безславно на няколко пъти, влачейки се по корем, набирайки се с лакти безумно по тънката пътека към изгрева и към мен- сянка дълга, дълга върлина, детска гатанка, отгатната с радост, спомен наяве, плач отприщен, жива вода целебна, излекувахме мислите си и потънахме в споделено мълчание.

Прибрахме се в къщи – крепост, добиваща самородно злато от недрата си. Смяхме се до сълзи над горката съдба и празнувахме както подобава.Оркестърът изпълняваше музиката, родена от случайната среща с вечността. Посрещнахме съня с нестихващи аплодосменти, докато ръцете ни заболяха от ръкопляскане, докато раздаваше въздушни целувки. Сънувахме чудновати сънища, а градът не беше чужд. Хората са близки, защото говорят всеобщия език на будната мисъл. Бяхме изморени от товара на щастието и пак с лице към часовете тягостни и бързотечащи. Нощта си замина някъде след Еньовден, когато пихме вода над пукнат камък,¹ фантазирайки неизменно, защото музиката е нашата добра спасителка, сиреч един късмет, и къщата ни се превърна в крепост на мисълта – правото да мислим сред Вселената е нашта свобода. ² Мисълта съмнително подслажда времето, че не нехае тя за смъртта упорито и за нейната една-едничка цел – да се запием с вино от дните.

¹ по Теодосий Спасов

² Георги Константинов

Първи послеслов

Бях там – встрани от реката на времето в молитва за милост. Минаваха утолени в себе си хора и прахосваха моята съдба. Опитвах се да дам знак за присъствие, плахо крещях. Понякога кършех ръце и се надявах на чудо. Когато отминеха– дирижирах съдбата си жадна, немощно жива. Докато жаждата се побратими с моя роден брат– глад.

Бях там – срещу времето с голи ръце въоръжен. Трябваше да го гледам в очите, защото бранеше смъртта, притаена в мен. Отчаян ме порази, приспиваше духа, за да живее тялото ми в преклонение и неведение– мамеше ме чрез самия мен. Оглупях от ужас, издувах гърди и се пъчех със себе си сам. Гръмнах като балон отнесен, оглушал без мъдрост, без разбиращо знание, добивано упорито. Инатът магарешки жалък ме спираше и дърпаше назад по моста на дните, откъдето връщане няма, защото зависи от мен.

Бях там – в България. Мостът се сгромоляса, хлябът мухляса неразполовен.

Втори послеслов

Вятърът ще ви погали с обична музика нечута. Счупих часовниците в ярост към себе си. Бях тъжна, изоставена в своя сън. Топли мечти младежки, лудешки, когато очите ги гледат през старостта. Добре че не разбих очилата в яда си благ. Ще се намерим по пътеките на сърцата си. Ум бери, да не береш душа.¹ С добро ме спомняйте и мир да бъде над Вас.

¹ поговорка

II част

Нова приказка

Първи предговор

Влязох смирено в сградата, за да моля съдебната система за подкрепа. Бях нищожен гражданин с някакви подобия на надежди. Дежурният полицай ме обискира. Без малко да вдигна във въздуха закона- казах си и чувството за хумор се засмя отнякъде. Реших, че съм жив, мисълта отекна по каменните стълби, подкова обувките ми и крачките на влизащите непознати съмишленици. Екна смехът- стъпките излязоха през покрива, нахлу вятър и отнесе шапката на съда. Полицаят си имаше свои грижи.

Така започва тази история.

Втори предговор

Събудих се с побеляла коса. Влязох в банята и измих смъртта от себе си. Исках да разбера какво беше се случило. Луната приличаше на половин погача. Спомените се гонеха бледи. Реших да си докажа, че съм жива. Ще уловя образите, ще изплета от тях мрежата на дните… Опитах се да надникна зад огледалото, смело отметнах черния креп, покриващ забраненото отражение. Взирах се дълго, завъртяха се стрелките напосоки. Часовникът беше спрял отпреди тридесет години.

Така започва тази история.

Първа новела

-1-

Когато се събудих от тридесетгодишния си сън и докато се люлеех под лъчите на новороденото слънце, се почувствах като кралица, но без крал, без кралство, без обикновена държава, без столица, без градове, без градче и селце, само с непознат и необхватен свят с неоткрити брегове и далечни страни. Там ли са хората, питах се, макар да ги търсех тук с едното си гледащо око, а с другото още в мрака, от който изплувах бавно, излязла като по чудо на бял свят. И се озовах сред къщи, в които следваше да има хора, а от къщите да се образува градче или поне селце, но беше изоставено, необитаемо място без име, над което висяха облаци, а под облаците висеше мъгла, дишах изпаренията от боклуците, покрили дворовете, поне да беше залаяло куче, щях да го търся сред къщите, да бъде мой спътник, мой крал, куче- водач на сляпата кралица, десница, мека лапичка подадена с дресура и любов. Земята е твърде голяма, мислех си, едва ли имам толкова години да я обходя, търсейки човека с фенер както старецът Диоген, но с едно несигурно око, взряно в тъмнината на спомените, където се мержелееха хора и се чудех- живи ли са или мъртви, аз ли съм призрака или стените на градчето, което не е дори селце в несъществуваща държава или държавата е стоглав призрак, обсебил всичко живо и затова съм еднооката кралица, защото небитието ме е погълнало, а сега ме връща в действителността, за да се уча на ум и разум.

Така разбрах със зрящото си око, че хората строят къщите с дворовете и се ражда държава, но ако погълне хората, не се знае къде отива с вековното си минало, което се разпада на пух и прах.

Втора новела

-1-

Взех въпросната власт на прицел. Знаех, че без дружина няма юначина, но защо не- и се надсмях над себе си и над всички традиционни философи. Изтърканите лафове станаха мои съюзници. Е, и? – както в стария виц, който винаги е смешен. Тръгнах по следите на предателските си мисли- как да влача тежките им коренища подире си. Очите издайни изместваха моята цел. Бъди мъж на място- и ми олекваше, когато мислех на всеобщия език, защото вече главата преклонена сабя я съсече.

Първа новела

-2-

Тясна ми е дрехата и се разплита, продупчена от тръни, никнат по пътя ми като гъби след дъжд, с какво се хранят в пустинята, дишайки нейните пясъци, хрущят между зъбите, превръщат езика в реч с пустеещо съдържание и не разбирам омагьосаните тръни, драскащи тясната кожа, от която напирам с все сили да се измъкна и да проговоря, да разкажа нова приказка, в която чрез вълшебно слово ще се разлисти трънената гора. Страдам за себе си и за всичко, което би могло да бъде, и ми е жал да съсичам преплетените храсти, стремейки се напред да се движа. Кога и къде ли ще пристигна с изтъняла кожа, прозрачна като паяжина и с разплетена дреха, от която висят нишки, като кукла на конци, смееща се под команда, а скришом ридаеща, че не е драга.

Втора новела

-2-

Прииждахме в лудниците и се тълпяхме, защото фантазията боледува, когато не се храни с хляб, ухаещ на родина. Но психиатрите казаха – долу въображението, да живее гладът, ако цялата нация започне да си въобразява, току-виж решила да бъде свободна от властта. Прииждахме в лудниците, за да бъдем евтино нахранени. Толкова държавата можеше да отпусне, останалите средства бяха предназначени за бонбончета. Засядат в гърлото – знаеше госпожа-власт. Ще стигнат за цялата нация- правеха сметка политиците в съюз с психиатрите. Порицаха публично психологията, заточиха някъде психолозите, остана жена ми да се учи от апокрифната литература и понеже трудно се намираше, се вгледа в мен толкова проницателно и така проникновено, че ме побиха тръпки, бях блажен, ей т,ва е рахата, казах си, и кефа.

Първа новела

-3-

Страшното се случи в нощта на щурците. Трудно е да разкажа с безмълвното си око, което недоумяваше, не може да бъде- шепнеше на другото око, втренчено в невъзможната истина насреща ми. Беше човек, беснееше в свободата си, изразяваща се във власт- необоснована, самовъзникнала и затова всеобхватна. Човекът се прокрадваше с хитрост и заставаше от страната на немигащото ми око. В същото време неизвестно откъде прозвуча телевизионно шоу. Нямах мозък, с който да се изненадам, той бе попиваща повърхност, върху нея дълбаеха човекът и телевизията, докато погълнаха щурците, накацали по слепоочията ми, замлъкнаха като след края на света. Надеждицата умря току-що родена с появата на човека. Само миг ме раздели от гибелта , горко ми – се чуваше плач, но времето го изхвърляше на боклука от илюзии. Човекът вилнееше с разюздания кон на властта дотолкова нелепо, че изглеждаше като шега, докато очите ми се сляха с ловкостта, погледът ми стана меч, който не прощаваше, защото изходът бе ясен и повярвах, без да зная в какво. Де да беше новата приказка, която исках да измисля. Само неизречената дума нямаше цена, защото струваше колкото цялото човешко мълчание.

След тази нощ заприиждаха един през друг и посред бял ден, всеки облечен във власт, кой каквато намерил, понякога висеше дрипава и жалка, само неизречената дума нямаше цена, защото струваше колкото оставащия ми живот.

Втора новела

-3-

Иванчо- нашата старша майка подвиква към чакащите пред кабинета. Иван не е с увиснали въпреки тирантите панталони, но властта го призовава като провинило се дете, а коридорът любопитства да види подмокрената откачалка. Но речта е за шоуто на госпожата, която привлича вниманието на хората, а ние си сгушваме главите в яките и искаме никога вече да не се връщаме, защото сме белязани с неоспорим глас, който си присвои правото да посочи. Сочещият пръст се нарича диагноза на властта, ако диагнозата е “здраве” – цяла България ще оздравее. С “ремисия” поражда в мозъка съмнението, че да се страхувам е ненормално, ако виждам истината съм неспасяемо полудял, с ремисия дамгосва нашите умове и заверява международния паспорт за директно пътуване към всяко гробище на света. Обаче хората виждат, че Иван не е подмокрен, за усмирителна риза- отсича и доказва с примери за опасните луди, заклеймява, заличава всеки един от нас, ще върне ли живота ни госпожа-власт.

Нашата старша майка ни дава редовното бонбонче, докато в паметта остане само пътя към кабинета на властта. Няма изчерпване на диагнозите- ако съм влюбен като язовец, ако ходя като мъгла по улиците, ако сърцето ми се качи в гърлото, посочва и всички подемат- ремисия. Ако Бах живееше в нашето време, както е бил гневен на всевластниците, щеше да получи диагноза и светът да бъде лишен от Матеус пасион- божествено роден под купола на небето, великият Моцарт щеше да бъде трайно излекуван от болестта на творчеството и човечеството да обеднее без Реквиема- създаден завинаги. Властта е подсигурила сладостта на нашия мъртъв живот, ушити са белите престилки на конвейер, изработени са най-здравите катинари на света. Моят късмет е, че жена ми се изучи за психолог. Сиреч, моля за извинение, пиках им на ремисията, Ваша милост. В лечебната планина мечките не разпознават, рече, символите на властта.

Първа новела

-4-

Между къщите изникна съборена църква и ме заляха спомени, в които сънувах с отворени очи мечтите си, лъжех се и пеех, изчистена от течащия мръсен ден. Стоях мокра до кости и в струите четях, четях безспир редовете на световния ненаписан любовен роман. Нека се извали цялата вечност върху земята, когато ще дочетем щастливата развръзка и ще заплачем.

Втора новела

-4-

Не исках да оставам сам с есента- неповторима, неземна красавица. Бях брадясал, неразговорлив и мрачен. Красавицата сменяше дрехи, в ушите ми- вятърът.

-5-

Кучето на въображението ме дебнеше. Реших да го опитомя, да бъде мой другар. Когато смъртта ме преследваше, кучето хапеше ледения дъх и помахваше с опашка. Жив съм- ликувах и почесвах доволно брадата си.

-6-

Слязох от планината брадясал като хайдутин и със самочувствие на цар с накацалите скакалци по нозете си. Бях почернял и страшен, но колко му е да се кандидатирам за цар. Коронацията се извърши, докато седях върху ствола на близнаци- дървета в часа, когато си казах- Ваша милост, господине, сте пън. Долетя разноцветна пеперуда, разпери криле и се превърна в царската мантия на хайдутина- цар. Зажаднях за човешка реч, ще се поразговоря, канех се, с тогова- оногова. Изненадата ме зашлеви по брадата.

Първа новела

-5-

Пред лицето ми висеше плътната пелена на любовната илюзия. Все още търся събитието, потулило се зад огледалото- по повърхността му избиха горещи сълзи. Стоях пред отражението си умираща от студ, не трепваше вцепененият от себе си ум. Тик-так, отмерено изтичаше безкрайността, заседнала на буци, вледенена от истината. Нямах друг избор освен да си простя, погледах подарения миг, измерен с моите черти.

Под лъчите на новото слънце започна старата приказка за хората, наметнати с парцалива любов, кръжаща с крилете на всеизвестната власт, наречена егоизъм. Просех пощада и скубех косите си, слушах студените думи с наслада като мехлем за самота. Постигнаха своето с лицемерните обръщения, фалшивите лица, пресметнатите ходове, охраняваха жалките съборетини на своето спокойствие, не вярвах в кухината на душите им, за да не ме застигне пустотата още преди сетния дъх. Подсвиркаха под прозорците с измислено име, помахвах от въздушната си кула и изхвърлях бодлите на розите, елате в сърцето ми, кървящо от пусти надежди. Преследваха, осмиваха, обявяваха за нищожна всяка мисъл, разграбваха моя сън и подсигуряваха моята смърт, докато нейните бурени ме обгърнаха в ъгъла. Довършиха малкото под бедния покрив, нарязаха за удоволствие, изпотрошиха за назидание, разораха пред очите на онемелия дух. Мълчеше под моя забрана и чакаше просветление, защото духът е вечен в нас. Въпреки моята тъжна воля да го прокудя на чашка със смъртта.

-6-

Понякога се вдигаше пердето пред очите ми.Къде да се дяна, нямаше ги децата да се смеят, да играят на стражари и апаши, защото имаше само къщи, а нямаше гора, нямаше и деца да четат дълбока книга, само нищото върлуваше като черна чума и се втурнах да се спася, как ме покриваше, докато плачех за децата и за липсващото куче, но защо плаче- не разбираха нозете ми- само бягаха към долната земя на моя страх и на целия човешки страх, и на цялата човешка мъка.

Втора новела

-7-

България имаше цар. Де да беше руски бащица, цар наш батюшка, щях поне да разбирам славянския език. Дотогава държавата говореше общ език, наречен отечествен, а гражданите разчитаха на хазарта във властта. Ето че бе хвърлен нов зар- цар, спасител- самодеец и чудотворец-самозванец, женен за царица-парица, не говореше отечествените езици, както повелява традицията, нещо предъвкваше на властилейски: обичам да бъда цар, българче си се наричам- язе те, брайно, издадох, само нашествениците в историята си позволяваха да бъдат императори на чужди народи. Помислих, че е приета нова Конституция и сме една от световните монархии. Държавата бе узаконена като психиатрична клиника-първата в света нова форма на демокрация. Малчуганите пищяха- цар Траян има кози уши, тичаха към панаирите и се завъртаха като космонавти по въртележките, защото там ги черпеха с рахат-локума на изначалната свобода, купуваха я за жълти стотинки, макар че свободата не е бял хляб да я купиш, свободата да тресна по масата- да се постресне в чекмеджето душата ми.

-8-

В това време на морето изхвърляха храната, за да не гръмнат от преяждане, че плажовете се натъпкаха и големите риби се пръснаха, та Черно море заприлича на църна чума. Страната остана без излаз към себе си и властта реши-по-добре чума, гибелта на държавата ще бъде оправдана, подплатена с неопровержими доказателства пред съда на времето. Безцветната власт не раждаше мисли за вечността под небето, боравеше със световните езици, за да се хареса без преводач на всемирната госпожа-власт, за която се сгоди, и се ожени, писнаха гайдите и забиха тъпаните с опънатата кожа на народа.

-9-

Когато старшата майка ме мернеше с всесилното си обоняние, се криех в гората като плашлив заек застрелян или бягах на подскоци при жена ми на сцената. Гледах като гръмнат, бях сабята, с която се дуелираше или люлката на Жулиета, мечтаех да съм Ромео до нея- заедно в младостта ни и в мъдростта на Шекспир, но бях брадясал и тромав като мечка. Не исках да я разочаровам с тъпи амбиции. Или по-късно ще споделя, когато дъждът вали и сме на сухо в една хралупа, ще бъде благодатен подарен ден, мислите и́ ще отразяват само мен, защото влюбеният е най-смешния на света, омиле ми, дилбер Ягодо, не стой спрема мене, сърце си мое отнела.

Първа новела

-7-

Скрих се в съборената църква и чумата ме подмина, исках да призова децата да се върнат, извиках с цяло гърло напук на чумата- Невольо, Невольо- и разбрах, че съм забравила приказките, които вече са разказани, за да порасне светът и да народи пак чедата си. Изгубих ума и дума, вятърът заблъска стените, но нямаше камбанария да залюлее гласа ми, докато и последният човек престане да се лута и се върне.

Реших да си припомня старите приказки, за да ги разкажа, когато настъпи най-прекрасният земен ден.

-8-

Разпростря се властта на сляпата любов. Когато ослепя за другите, възлюби себе си. Огледалце от стената- харесваше образа си любовта и отхапваше от отровната ябълка. Организира бал за себе си. Хора от всички краища надойдоха маскирани заради копривата, която им поднасяше вместо цвете. Трапезите бяха отрупани с примамливите плодове на любовта. Време е да се костюмираме- шептяха помежду си. Дворецът имаше любовен реквизит, настана навалица в гримьорните, бе трудно да се съчетае костюма с маската. Всеки искаше да получи одобрение от принцеса- любов. В голямата суматоха пажовете възвестиха пристигането на Спящата красавица, пропуснала сто години във вълшебен сън. Цели сто години хората изработваха маските и любовта възлюбваше себе си. Когато принцесата видя, че копривата гали лицето на последната гостенка, заповяда да заключат вратите на двореца. Под страх от смъртно наказание стражите охраняваха. Никой не напускаше любовния дворец, за да не разкрие тайната на човешкото лице.

Принцът остана пред вратите на двореца. По пътя към бала се бе отбил, за да се сражава за свободата на съседното пленено царство. Беше победил, защото имаше вълшебна кутийка, ако заключиш желанието си в нея три пъти, то се сбъдва. Пожела да се превърне в гущер, за да се промъкне в основата на главната врата, където забеляза дупчица. Бе изгризана от царят-мишок. Спящата красавица видя гущерчето и изпищя. В същата секунда тъгуваше за принца, пожела си гущерчето да се превърне в дракон и да я отведе. Гостите се стреснаха и заблъскаха в уплаха. А дворецът бе твърде тесен за всички и ведно въздишаха по топлината на слънцето. Възлюбилата себе си любов усети, че е в опасност. За да удвои и утрои силата си, трябваше да се погледне в голямото дворцово огледало, което се намираше в огледалната зала. Принцът-гущер се промъкваше след нея.

-9-

Повярвах, че съм намерила смисъла на ненужното си съществуване и се размечтах с радост как от моя тих, незабележим труд планетата ще задиша в щастие за стотици хиляди години напред, но чух смазващ грохот. Застига те абсолютната власт на глада- носеше се предупреждение от всепризнатата истина, спасявай се – изкрещяха нозете ми в тропота на милиарди сърца, земята се превърна в огромно, болно сърце, което заплашваше да се пръсне от ужас и планетата да осъмне в кошмар, гигантски космически кошмар.

Навярно съм загубила съзнание, защото не зная как чудото ме е спасило от експлозията на сърцето ми.

Втора новела

-10-

Пререждахме се и се хващахме гуша за гуша, докато чакахме за трошица хляб. Когато дойде моят ред и краката ми се подгъваха, бях болен-рекох. Позволяваш си да се цериш с бабешки лекове, забранено е според Кодекса на труда-и изхвръкнах от кабинета. Защото ми писна да се услушвам накъде духа вятърът, а устата ме заболя от раболепни ласкателства в империята на страха. Язе брата да имам от сокол да ме отнеме. Шубето е голям страх, страхът е парализа, и аз се смирявах, стъпвайки сам върху гърлото на своята песен. ¹

-11-

Вторият имперски декрет забрани културата. Остана едно кино, бълвано от шоу-машина за приказки. По това време шоуто се утвърждаваше като световен опиум за народите. Заля с бездуховност

благоразумието, благородството, благовъзпитанието, добродетелта-

станаха неразбираеми думи, защото порнографията се развяваше като знаме, целият свят се покръсти в правата вяра на порнографията, която се намърда под нашия юрган и земята се хвърли в сексуалния креват. Само жена ми спеше с ръката на любовта под главата си и със завивка уютно шептяща. Децата са любопитни и обичат приказки, гледаха като хипнотизирани с четири очи и се забиваха в тъмницата на Интернет, където отлично се учеха да се надбягват и да се убиват във времето и където мнозина се перчеха с голия си задник, Ваша милост, повлече ме утвърденият световен циничен език. Когато се прибираха в къщи, слушаха с половин ухо и мотолевеха с половин уста, а на улицата изригваше новият международен език. Седяха с гръб към родителите, защото и те седяха с гръб към децата. Предпочитаха да се хвалят пред себе си с бизнеса, защото царица беше парата в печената слугинска демокрация, издигаща лозунга: чрез разложение към управление- лично Ксавиера Холандер безсрамно ни насърчи от екрана на BTV да станем масово порно звезди, грубо наруши правилата за благоприличие, дори писмено ни прецака със скрити козове и се изфука пред милиардното човечество, че е забогатяла от сделки с дявола. Новата му далавера е да вербува децата за планетарно безумие. Дяволът бълва жаби и гущери, дави любовта в тресавището на кревата – заседнаха змии в гърлата.

¹ Владимир Маяковски

Но във всекидневния живот човек е сляп за очевидното¹. Момичетата мечтаеха да пораснат за манекенки, момчетата- да заякнат за терминатори. Тийнейджърите живееха като партизани, подведени под общия знаменател на всемирното си имес етикета “тийнове”. Не са виновни децата. Такива са времената … но да знаеха родни песни, биха викнали, та запели- нямам тато, нито мама, тато да ругае, мама да ридае ², осиротяха децата.

-12-

Добрах се до планината, с все сили бягайки от болката и се проснах направо върху голата пръст. Наблизо в копринената трева ясновидката- любов хлипаше. Косите и бяха разбъркани и очите подути от плач. Там искаше да умре заради дрехата от къпините скъсана. Със сетни сили допълзях, ръцете ми бяха мръсни, как да погаля косата разпръсната- хриптях, губех съзнание, прострях се до нея, заспах… води ме, майко, карай ме, та по тая севда Биляна…

Първа новела

-10-

Намерих се в родния дом и долових неповторимия мирис на моето детство. Къщичке на кокоши крака, спасяваща се от Баба Яга- занарежда вятърът в комина, наскачаха като оживели играчки минали Коледи и се разнесе благоуханието на младостта, залюля ме в сладостта на надеждите, в нежността на тайните, в забравата на копнежите, усетих тъгата на толкова гальовни младости под всичките изоставени покриви- плачеше забранена в света, луташе се светът нещастен в галактика от безразличие и ми се стори, че неутешими оплаквачки ридаят над смисъла на човешкия живот и от сълзите им ще възкръсне вечността на планетата.

-11-

Познах се в парченцето огледало и съчиних приказка за тъгата под покривите.

Имало едно време една държава. Вместо да покровителства, тя оплиташе хората в бодлите на коронованата от нея власт, наречена егоизъм-познатата дума чужда, която значи: интересува ме само какво искам аз, не ме засягат чуждата мъка и нужда ³. Себичната държава не хранеше човещината в човека, а хората не осъмваха от срам, че са позволили да бъдат въвлечени и уловени като риби в измислените мрежи на егоизма. Скръбта смрази костите ми, зъбите

¹ А. Екзюпери

² Пейо Яворов

³ Стефан Цанев

затракаха, затреперах като лист- дано другаде съчиняват утешителна легенда за радостта.

-12-

Нагазих в жлъч ръждива, гъмжи злоба, безмерна злост ме залива, омраза е притрябвала някому, кой наказа света всеобхватен, кому е попречила добротата, та бесовете наскачаха и жестокост се цели диво, думи препъват мислите, пробиват като куршуми ума и бучат в мозъка, където се опитвам да бъда жива.

Отрова пълзи по кожата ми, попива, прониква в порите и в кръвта– да я стопя в сълзите, в сълзи порой, в потоп кръвта си да измия, не е горчива обичта, нали е сладка и кому е навредила.

Вие вятър, припича слънце, къде да скрия главата си и жаждата да утоля, не блика звукът от извора погребан и житото покълва изгорено, изпепелено от чумата посичаща и дебнеща в ума ми приказките неродени- последен хляб за клетата душа, гърбът ми се преви от тежестта на истини, мълчащи в паметта и чакащи да се продъни вечността, да се излее в безкрайни мигове и да изпее мисълта.

Калпава съдба съшита в кръпки, сред пясъка на времето затъват ходилата, не проумяват стъпките целта еднички в мрака на смъртта.

Някъде дали ромоли извор – като че ли музика ще пия, все едно пред красота да коленича. Благослови ме, господи, да обичам.

Първи послеслов

Така свършва тази история:

Когато родителите и учителите вече не гледаха храната, за да не я пожелаят, държавата заряза децата. Госпожа- власт нечеше да има дейте. Изхвърли от учебниците История славянобългарска- учебници се печатаха за печалба и приличаха на ръководства за малоумни. Поднесе им нескончаемата приказка на телевизията, обучи ги да четат историята на Интернет, да поназнайват световните езици, да поназнайват езика български, чрез който сме познали света. Децата станаха роби на шоу-машината, която беше властващата култура- с фалшиви диаманти украсяваше живота им на безмозъчни мутанти, след което увисваха на въжето пред кабинета на властта. Тогава бе обявено новото име на България- “Клиника Паисий Хилендарски”. Отец Паисий посмъртно получи звание- луд и повлече историята преди себе си и подир себе си в глобализацията и глобална деградация, която твореше световното безлично братство. Накрая останаха само спортистите да слушат химни прави, и плачеха.

Продължение

Витае душата на България, изцери се от Паисий и витае без покой. Къде си, патриоте, да се надигнеш от гроба, потънахме в срам от себе си, болна е душата и от срама я боли, горда е душата, както е горд сатаната, който с гордост я изкушил¹ , но защо без вина се вини, няма по-неразгадаема тайна от страданието и никой не е достатъчно богат, за да откупи обратно миналото си ² , нашите майки все в черно ходят и историята не е чембер да я захвърлиш, стихията и навява по българските земи вековна болка, не дава време на свободата да оплаче достойнството, та след робствата поруганата чест да се съвземе, мъждукат, брате, недрата на България, не боледувам от национализъм- мания за национално величие, а от разпадане на духа си в забравата, срамът се разпростря чак до Кубрат и ни остана само гордата демокрация, корените ни се изкривиха накъм отвъд океана, присадихме се върху дънера на нова Европа, вторачихме се в миража на богатството и отсякохме трезвата глава на историята си, обявихме се за млада нация, безспорните факти останаха неосъзнати от достойната чест и потънаха под юргана след мръсния виц в “Шоуто на Слави”, докато на север децата препускаха на коне по асфалта на Дъблин, защото витае душата, витае без покой. Ботушът на комунизма поруга Европа, подигра със студената си война света и милиони роби работеха явно за Съветската империя- майка. Робите в света-баща на 21 век са децата, в преизподнята на безименната самота дано се съживят на инат чрез обичта. Майко моя, да знаеш само, не мога вече да понасям този свят, бих искал да се махна, където ми видят очите, майчице, далеч от всякакви неправди, че брадата на Холгер Датчанина е сраснала с масата, вижда насън какво се случва в цяла Дания, събужда се Холгер Датчанина щом фарисейски паяжини обвият Дания ³. Да живеят децата!

Аз съм последният неуместен патриот и защо е това искрено родолюбие и страстно правдолюбие, и с чие име да бъде подписана съвременната приказка, щом като в наше време от имиджа зависи верността на едно твърдение и ние ще проследим рейтинга му, докато олекне и се смали и отлети заедно с душата на цял народ- не че България е центъра на света, но да изпеем за нея нова епопея. В последния миг жителите на планетата си отиват на майчиния език, произнесен с гласа на отечеството, защото за всички нас то е подслон за главите. Махна с ръка властта- правдата не бе подпечатана, заверена, и международен паспорт нямаше, бе само

¹ Емилиян Станев

² Оскар Уайлд

³ по Х. К. Андерсен

осезаема и тиха като стърженето на стомасите, скръбта се удави в данданията на властта, защото върна История славянобългарска в учебниците вместо панихида за децата, церемонията се излъчи по световните телевизии, за финал прозвуча химнът в едногласен шоу-вариант, последният имперски декрет забрани надеждата и сложи отчайваща точка на историята.

Втори послеслов

Докато съчинявах истории за бъдещето, тежки години като вериги кънтяха по горящия път между летящи коли и камиони- убийци, като в опасна джунгла – превозни средства без шофьори и автоматични машини без управление. Смелото ми око виждаше през броните, защото се довери на тътена от потулени на дъното на бъдещето сърца, скрити от гърмящото гърло на държавата, че поглъщаше дърветата заради луксозните ски-влекове – да издърпват изрядните костюми до върха, откъдето ще се разлетят празните дрехи за шоу, да зяпне човек от удивление с уста, способна да побере целия Балкан.

Като си спомних за планината, Пирин ме приюти в пазвите си, където живееха последните отшелници, заобиколени от добри мечки и вълци, децата тичаха подир безчет неземни пеперуди- сякаш плаващ ноев ковчег. Посрещнаха ме като родна дъщеря и докато разговаряхме, мислейки за всичко, седейки с боси крака върху килима от мъх, реейки погледи около чертата на хоризонта, откъдето отскачахме в облаците, звънна църковната камбана, клисарят люлееше въжето като същински музикант, звънът ечеше с безкраен отекващ финал и прогърмя цялата истина- не може да съществува държава без име, тогава тя е змей горянин, а ще бъде посечен с вълшебната дума – родина. Почувствахме се старомодни и малко смешни, защото бяхме забравили как сме достигали клоните на плодно дръвче, за да усетим вкуса на отечеството. Разбрахме, че патриотизъм не значи гордост, решихме търговците да си отидат по живо по здраво, че е нелепо да се продава ухаещ въздух и всеки е добре дошъл и пак да заповяда с добро. Гласовете ни звучаха като в катедрала, защото природата е храм божи. А словото божие е обичта.

Последен послеслов

-1-

Как ми липсва лятото, а дъждът дойде съвсем пролетен и косата ми замириса от него на нещо ведро, превърнах се в дъждовно момиче, в гостенка тук изплакана. Трябваше да се радвам докрай на снежното бяло, дето скърца под стъпките – натрупани кристали в нощен подарък изваян, защото знае зимата, че обичам приказни клони в бяло. Искрящи дървета разменяха по някоя дума, щурци несъществуващи изпяха песничка за доброто момиче, птици долетяха в роман за момичета, след което си отиде момчето- и отлетяха.

-2-

Имаше едно време златна ябълка. Трима братя се емнаха да докажат юначеството си като я пазят от ламята. Речено-сторено, но обрулиха ябълката и се сбиха. Братята заглеждаха едно момиче, което никого не обичаше. Задиряха го край кладенеца, напиваха водата. Хванаха се на бас кой ще открадне момата. В това време ламята изяде момичето, което никого не обичаше, пееше и китка кичеше. Ламята връхлетя, когато братята спяха, схруска и тях ведно със златната ябълка, разчу се в селото, осъмнаха в страх.

-3-

Царят-мишок умря в приказката за студеното сърце, без да срещне Алиса в огледалния свят. Впрочем бях горски стражар и от нямане работа, насаме със себе си, с гола обич измислих всичко, когато погледнах свободата в очите, в благодатен подарен ден, в петък, докато си миех ръцете, някъде след Никулден, в памет на плагиатора, който повече няма думи, защото това е краят на приказката, краят на малък патетичен роман, защото повече няма смисъл, исках само да кажа нещо мило- да пребъде вовеки честит сговор, страшна кожа от гърба като камък се свлече, когато се почувствах жив, защото исках да се обърнат към мен с добър ден, както открай време повелява традицията, да пожаля сиромаха, комуто са сто тояги, докато делях сладък залък, щом възцари се Снежна царица.

Край

-4-

Съкровищнико в еловия лес, от векове живееш и до днес: богат си ти в леса си безпределен и щедър към родените в неделя ¹… лежа във тревата и тихичко шъпна ти името, десета година откак си безвестно заминала ² … Пирине планино, защо си, Пирине, натъжен… Прощавай, отечество! Мой север мъглив. Край хубав и доблестен, край свиден, бурлив! Където да бъда, при първия зов към тебе ще литна, изпълнен с любов! ³

¹ Вилхелм Хауф

² Асен Разцветников

³ Робърт Бърнс

III част

Небивалици

-1-

Времето се изсипа в непрестанен снеговалеж и затрупа проходите. Белееше светът без тъмни пътища, под преспи скрити. Светът задиша в бялата илюзия на времето, имайки се за пречистен. Семената, посяти дълбоко в земята от дявола, незримо предвещаваха. Дяволът покълваше под стъпките и се размножаваше.

Седиш си смутена от бръчките, които ще оплитат очите ти и бълнуваш за размножение- грубо дълбае в главата ми изречения. Невзрачница, неудачница, да бъдем честни – глупачка.

Говори палачът.

-2-

И така, появила се змията и изкушила Адам и Ева със забранената ябълка. Ето какво се случило с потомството и защо си посипвало главата с пепел, но първо се намножило и се разпръснало по всички краища на планетата.

От скука дяволът си измислял забавления с неподражаемо вдъхновение и подхилквайки се само с ъгълчето на устата, а иначе умирайки от смях, изпращал при хората циклопите. Тяхната зла амбиция била да докопат слънцето. Разпродавали лъчите му чрез закони, според които да се грееш на слънце станало привилегия за избрани, а за останалите- платена услуга, на принципа всестранни услуги за населението. И тъй като слънцето се появявало на изток всяко утро, циклопите се озлобявали все повече и се стигнало до твърде показателни събития за човечеството.

През цялото време бог бил на небето, но с течение на времето хората загубили въображението си, поради което нямало как да си представят небето, а въображението е зрение, и постепенно земята станала плоска- по мое мнение. Хората повсеместно се заформили в атеистично човечество, докато се намерили някои, които написали- ние вярваме в бог, и го написали, представете си, на парите, и какво станало по-нататък…

Високомерно започнах, с претенция – “по мое мнение”- да не е сентенция, поговорка някаква, виж ме ти мене глупака, седнал да пише и дращи, поне да не бяха тези протрити на дъното гащи, голтак, бося́к със собствено мнение и вълнения. Де да дрънкаха в джоба парите, да развържа кесията, тогава жените… не да стискам петака и да свирукам под мустака – ех, проклета фукария, днеска немам пак кирия… и тъй нататък.

-3-

Скъсах се да блуждая отнесено, я да се хвана питица да замеся. Но откъде брашънце, новият призив към България е да мине уверено на качамак, заджуркан с наличния в изобилие на пазара афродизиак, че човекът до насита да се нахрани с прозата на прогреса, според която са програмирани мечтите за 21 век и младежите да се съобразяват с разпределението на миражите в сегашно време, докато против волята си бъдат повлечени от всеобемното човечество, защото дълбоко се съмнявам, че е лесно да се самосъхрани човекът като човек в упадъчния 21 век. Палачът отминава мислите ми без коментар, не смея да се оттегля в калъфа на душата си и да поплача.

Диря оставя заблудено охлювче, мое чеденце, житно семенце сгушено под снега, житце спи и сънува житена питка, търкулната през света. Охлювче с къщурка килната пълзи, с притурка от рачешки сълзи ¹. Баба Марта бърза с бързия влак мартеници бърже на ръчицата да върже. Клаксон за беда стресна рачето с мустачето, охлювчето прекатури… и приказката се разтури.

-4-

Циклопите блазнели, изкушавали човека с какво ли не, нещата тръгнали от развала към провала, дотогава към развала вървяла земята, може би защото оставила всякакви да се бият в гърдите кухи и да кънти кълбото земно от празни приказки за успеха- ние дойдохме, ето ни, родихме се, за да бъдете като нас, защото успяхме, това е успехът, елате ни вижте и ако можете ни стигнете. И хората бързали в надпревара, фучали коли, влакове, самолети, та чак не забелязвали нищо край себе си, че дори не усещали духа ли вятърът и върти ли листата накапали, и колкото повече бързали, толкова по-малко разполагали с времето и със себе си. Стигнало се до годината, в която избухнала войната. След това продължили убедително със същото бясно темпо, отново се втурнали и не намерили време да забележат, че едно от изявленията на Хитлер, изразено в словосъчетанието “моята борба”, се е загнездило в планетата и затова всички се впускали вкупом, на юруш да побеждават живота, докато загубят победата. Така, божем, дяволът съвсем забъркал човека и се справял с помощта на верни нему циклопи, неразличими от памтивека. Срещнах един от тях- какво тъпо недоразумение за дявола, не му провървя, завалията.

¹ по Недялко Йорданов

Самоуверено и то как-подшушва ми циклопът, подтиква ме да се разколебая, да се откажа. Не разбра ли, умнико, че зная как-стрялка ме с окото на челото, говори с око и с ръцете, моята равносметка никак не е лека и се съгласявам, че е прав, горкият аз, а съм мъж, баба си ти – не пропуска да ме дамгоса жив.

Той не е демонът в мен-лични, логични съмнения, стои осезаем отстрани и присажда в мен демони, наблюдава ме в съюз със злото неуморен, непоколебим, безпощаден, безжалостен, не очаквам да се смили, защото с дявола зад гърба си внушава, сам себе си заблуждава, но защо подмамва и мен в пъкъла, внушава си, че властва над себе си, за да подчинява положението даже и на небето. Имам само протрити на дъното гащи, а съм тръгнал да пиша и дращя-губя цялата си увереност, че мога да дишам самостоятелно, а съм мъж-жалко, исках да разкажа как дяволът изобрети цивилизацията и хвърли народите в тази безумна месомелачка, която направи на кайма времето, да разкажа как раздава доброта бог винаги и на всеки, щом избере нея пред дявола, дебнещ човека, и че животът е избор-зли сили метат с метлите душите, трупат боклука в ъгъла и нему, на човешкия дух от бога се пада да намери пролука. Като чувам себе си да мисля, дишам- възкликвам, като всеки човек се нуждая от признание ¹ и имам нужда да уважавам себе си, боже, ти стана невъзможен- това е циклопът, не мига окото му , ще ме унищожи… ще убие в мен потребността по детски да писателствам, понастоящем важното е като останеш по долни гащи- подстрекател същи, пръждосай се в пъкъла, махни се от пътя ми, изчадие адово, гори ме на кладата йезуитът му ниеден, изедникът свиреп, изменям на себе си заради теб.

Отдавна, съвсем в края на времето… лигльо, несретници.

-5-

Палачът бе обходил катакомбите на душата ми, в кътчета и скривалища бе подхвърлил разноцветни, пъстри букети. Тайниците бяха преобразени в загадъчно време, гирлянди от цветя като окови се вкореняваха. Вместих се в територията на ограничената вътрешна

свобода, подгънах колене в зандана ароматизиран, осъдена да поливам цветята, да канализирам мисълта, да чертая границите на мнението, непреодолимата бразда на въображението- жалка роля в комедията на любовта.

Мене ме, мамо, змей люби, как страшни са тъжните спомени, от тях бучат баирите, вятърът свири, връща времето в мъглата на

¹ А. Екзюпери

сезоните и се размеква земята мокра, не приласкава с калта, само добродушни пънчета, пънове мъхести пъшкат под тежестта, дъждът отминал написа ненавреме за пролетта, поскърцват клони, вятър разгръща листите, рони по редовете сезоните, изравя корени, заляга в калта и се надига по чудо чист вятърът, запява в главата ми, цвърчат птици, деца врещят… розов ягодов цвят.

-6-

През страданията на Христос, разпнат на кръста, човечеството стигнало до страданията на бог, разпънат върху долар. Възникнал нов образ на бог за фантазията – бог-долар и понеже бил напълно веществен, привлекателен и лесен за възприемане, човечеството натъпкало джобове с образа божествен. Хихикал дяволът, дал почивен ден на циклопите, потрил ръце и се оттеглил в сауната си да се плацика, вътрешно, демек езотерически нагнездил се в душиците, овладял човечеството изцяло, дето се вика обладано еротически. С дистанционната си опашка включил монитора- да се понаслаждава на света, тъкмо завалял сняг в новото едногодишно време, някакви с черна кожа майсторят снежни човеци, нека се позасмеят черните, бели и жълти влечуги, още не са осъзнали, че тътрят корем , но да почакам година и друга, преди да възседна за последно милиарди вратове, ще превърна циклопите в пранги за краката, представям си как ще ечи земята, слънцето ще се самовзриви от гледката и няма начин да не се пръсне сърцето на бог от мъка по човечеството, този път изпързалях небето вовеки.

Похвално, да те видя какво още ще снесеш. Възгордя се, човече, а хранех надежди за тебе, гледай да си оправиш поведението. По едно време си имаше работа с мене- никакво благодарение, а те измъкнах от онази каша, която забърка собственоръчно и докато твоят бог чуе молбите, се явих аз, мое величество, и те подкрепих. Длъжник си ми, знаеш ли, дигнал съм ти мерника – не забравяй.

-7-

Когато се оттеглих в коридорите, усукани в плетеница, смесица от завързани чужди низости, накиснал ме е, рекох си, зазидал аралъците, джамлъците и насъскал башибозуците. Пусни я, сатана- извика вятърът и зафуча, цветята ще потрошиш- замолих, но ти обичаш палача си, сама пред себе си отсъди, когато не съди- душата осъмва осъдена, за човека свободата от памтивека се изразява чрез “искам и желая да бъда”… от немайкъде вятърът философ се извъди.

-8-

Не съм овен, та да не пазя кожата си, когато почнат да ми я дерат ¹. Натам, накъдето пътят се губи в небето, съм се вкопчил в живота с нокти и зъби, но несвободен съм да вървя със своя ход, луда лудува лудостта и съм вторачен в кракът, който ме води по този път, като вълкът злощастен аз, злочест в хайката за вълци, прокуден в схватка с лудостта на лудите. Съгледвачи по следите ми трополят, във възприятието втъкани като черен конец – с фалшив венец да увенчаят главата ми в гротесков вид, а небето в карикатура да прекатурят.

Разбрах, че нямам път. Тогава се обърнах – да свърна встрани и зърнах циклопа, който разиграваше като маймуни лудите – в лудост събудени и ги юркаше да търчат по петите ми юз-башията на циклопите. По следите му- на свой ред призовах, ей, хора, за пред хората очите са две – възроптах, запремятах се, претъркулих се и се гмурнах в окото му, в което извираха едновременно назад, напред и сега, когато го тури на челото, преди да си обърне гърба.

-9-

Вие двамата изглежда сте си плюли в устата- краставите магарета през девет баира се намират, да видим какво чета…”сваля”, “желая”- тъкмо актуални асоциации за нациите, работите за мене, братлета, беше то по времето на потурите, когато се туряше на масата хлябът, аз се погрижих, мое владичество, смисълът на думите в съвремието да се извърта към всякакви работи. Докато вие се намъдрувате накъде е тръгнал светът, да знаете – налудувах се и прокарах новия път. Сковах рамка за човека като разположих базите на прогреса за отглеждане на завистта- най-ужасното чувство, с което мога да разваля всеки характер ², превърнах човеците трайно и сигурно в диванета ³ с наушници GSM и уолкмен. Пътят е: сутрин секс; на обед хляб; вечер доза телевизионен смях – колкото по-плитък толкова по-добре; нощем страх, докато свърши денят- двадесет и четири часово денонощие, наследниците да следват модела за потомството – “8 часа учим, 8 часа спим, 8 часа гаджета въртим”, но човекът на практика е напълно свободен- утре ще съмне пак. Забавление – това е моята философия, моята естетика е новият едепсизлък, развявайте знамето на прогреса и ще успеете, както аз успях чрез саморекламата да доведа света до пълен крах, ще имате слава, пари и търговската тайна на търговията с душите дори.

¹ Мигел де Сервантес

² по Оскар Уайлд

³ по Й. Радичков

Продължение

-1-

Хората фанатично се хвърлили в коловозите на страстта. Пеел оди дяволът, любовни рапсодии съчинявал- виновен съм аз за мойта страст, о гълъбице с краче, самичък съм у нас. Хората пригласяйки величаели страстта и от дума на дума станала равнозначна с любовта. Жените се предрешвали, преправяли, в края на краищата съвсем заприличали на секс-звездите, красотата се стопила, с прекрасното издишала в кошницата на сексапила, с която жените излизали на лов за мъжествеността. Тежко му на Караджата с тез нови породи самодиви. С две думи- красота нямало и за цяр, а мъжеството дълго отсъствало, вследствие на което изчезнало, понеже не се вписвало в сексуалния пазар. За зла участ дяволът се издигнал до духовен водач на народите- все едно да поканиш котката на празненството на мишките … ¹

Човечеството винаги е било примамвано с хубаво бъдеще, а кога това бъдеще се оттече подобно на река и човечеството се обърне назад и погледне към своето минало, то му настръхват косите. ² Тодоров ден бил обявен за официален празник на властта, по целия свят се разигравали българските кушии с коне в прослава на вярата и в памет на България.

-2-

Изнизали се едно-две хилядолетия и когато започнало третото, изгряла нова зора – вместо слънце на небето, горял факел. Хората се скупчили да наблюдават чудото, дивели се и превъзнасяли настоящия век и съвременния човек. Някои произнесли подходящите речи, микрофоните гърмели до всички кътчета на планетата: комуникациите са бъдещето на следващото хилядолетие и ще бъдете свидетели как хората за пръв път в историята си няма да зависят от дните. Ще преценим как е най-целесъобразно за човека, здравословно и безопасно. Ще назначим дежурни по факел след заседание на международния конгрес на нациите. Надяваме се да не възникват разногласия, защото времето не чака. Народите да се обединят около каузата, днешното денонощие може да бъде вечно! Сега всеки всичко може, настъпи разцветът на еволюцията без революция, сътресения и световни катаклизми, до разцвета ни доведе прогресът, скандирай човечество! Според светкавичната статистика възниква въпросът за захранването на факела с гориво- да прегърнем безспорното предизвикателство като допълнителна

¹ Г.Г. Маркес

² Й. Радичков

мотивация, призоваваме към спокойствие и оптимизъм, при наличието на съвременните технологии нищо не може да осъмне заложено на карта. Зората не ще бъде традиционна с изтъркани цветни облаци и въздишки от поетите, бъдещият спектър е заложен в световните лаборатории, да възпеем прогреса! Сега му е времето и тук е мястото да обявим планетарен кастинг за химн, да се явят всички химни, желателно без придружители, селекцията ще бъде строга и безпристрастна, в момента компютърните мрежи подеха умуването по критериите за оценка бездушно, без препъващите обективността чувства.

Гражданите на света ръкопляскали масово. Но от високите децибели им писнали ушите и от взиране нагоре им клюмнали вратовете. За да подкрепят духа си, хората от бившата Европа спонтанно запели- в утрото на светла ера, с факела на нова вера ¹

Послеслов ²

-1-

Обаче казвам, че ние не бяхме диваци, ами питомни диванета. Защото какво е диването, ако не е то дивак, който се е научил да чете и да пише, знае таблицата за умножение, пуши цигара с филтър и е като грухано жито, огрухано яко в чутурата на живота.

Докато да се усетим или съобразим всички ние в купето, жената спокойно разкопча блузката си. Цък, цък, цък! – рекоха ситни металически копчета, като се обърна малко на една страна, за да е по-удобно за бебето, майката извади спокойно едната си гърда и започна да го кърми. Едро и богато беше всичко в тази жена, спокойно и пълно с уют. Бебето потъна в уюта , скимтейки от удоволствие.

В нашата меча бърлога настъпи тишина. Постепенно един по един ние всички се обръщахме към прозореца, дори и старецът с изпъкналите стъкла на очилата обърна очилата си към прозореца. Никой повече не погледна майката и мисля, че газираният пелин престана да шуми из жилите и в тъмните гънки на мозъците ни. Всички до един гледахме прозореца, ама с такъв голям интерес и напрегнатост, сякаш зад него се виждаха картини от второто пришествие или самият задгробен живот надничаше отвън и ние така силно и глупаво се вторачвахме в задгробния живот или във второто пришествие, че да можем да видим всичко до най-малките подробности.

¹ Христо Смирненски

² Йордан Радичков

Навън продължава да вали, по мръсното стъкло се сцежда вода, край нас бавно се завъртат и изтеглят назад посивели горички, забулени в дъжда, мокри ниви, студени водни огледала, някое оголено дърво с унила птица в клоните , купи царевичак, железни стълбове на далекопроводи и никъде ни един човек. Струва ми се , че заприличваме на завръщането на блудния син. Преди години гледах икони в криптата на храма “Александър Невски”, там много силно впечатление ми направи една икона, наречена “Завръщането на блудния син”. На иконата бяха изобразени двама пътника, боси, крачолите на панталоните им бяха високо над глезените, небръснати бяха и двамата, изпаднали като битолски просяци. Те вървяха през пясъчна пустиня, пустинята бе сива, небето също сивееше, а и дрехите им бяха сивкави. Аз и досега не мога да кажа кой от двамата бе блудния син… Ето това ми напомни нашето неясно отражение в мръсния мокър прозорец. Ние всички до един бяхме като завръщането на блудния син и се носехме с нашия тенекиен вагон и с целия тенекиен влак през прогизналата от дъжда Тракия към Голямото село София. И никой не намери в себе си кураж да се обърне назад да погледне майката, кърмеща своя малък бозайник, ами залепнахме ние върху мръсното и мокро стъкло на прозореца, вторачени в отраженията си и оглупели като бозайници!

-2-

Кой- вие ли ще разберете

защо аз,

спокоен,

като облак от ирония

душата си на блюдо поднасям

върху трапезата на бъдния век.

От небръснатата буза на площадите

стичам се като сълза отронена-

аз,

може би

последният поет. ¹

Край

-3-

Българийо с прозорците на тъмните си влакове 2, не чувствам почва под краката си- крачка за да пристъпя, виси над мен затлачено небе, изгнили плодове подхвърля вихър и киска се, как да разкажа за умората в пихтиестия мозък, където бъкат недоброкачествени

¹ Владимир Маяковски

2 Христо Фотев

мисли, разяждат спомена и спъват коня ми сред ширналото се поле, простряно бучи море, горите свирят страховито, представям си как ще препусне конят утре в бляскавото утро оттатък в розовия свят, а човекът не ще се кланя на човечество от божества. Един живот е, все някак ще го избутаме 1 … няма значение, дреме дяволът в мене. Обикнах я повече от безсмъртната си душа.2Срещнах я отново в лош час, дали аз закъснях или времето бързаше, или всичко бе сън… Не бягай от вълната, сине мой, 3объркан съм, някой сам в космоса.

Като изрекох гласно истината, която бе само моя, като че ли забогатях и се опитах пак да мисля за нея… разбираш ли, за того чезнем, Биляна, а все мълчах… но се разпростря внезапно странна тишина, дали не оглушах или съм там, където дългоочаквано съм сам себе си, или вероятно тук е никъде и никога, щом не потракват влаковете… човек не може да се нарича никой, а само някой, безшумно тече река… дали ме подкрепи ръка, и съм приседнал на чашка с любовта, и съм пристигнал вече пред твои вра́тима като за изкупление, или всеопрощение, или като за смърт готов– забравям всичките си думи и онемявам от любов4… но реват моторите и давят гърлата на мотоциклетите, дерат се, пришпорени нагоре от нозете. Разцепи се покоят ми замрял и воят освирепя. Едва смогнах да се заловя за ръба на равновесието и се залюлях като лист отронен, висях. Тревице ле зелена, постели за мене.

1 Й. Радичков

2 по Лион Фойхтвангер

3 по Николай Рьорих

4 Христо Фотев

Послепис

-1-

Това не е произведение, ами бълвоч, къде са великите творения, и все едно- безплодни са героите ми, мисълта им не е прозрение, затънал съм до глезени в бълвоча и на колене преминах през живота си.

-2-

Че ме сгащи животът – сгащи ме, което е право – не е криво. До време ми намигаше дискретно, проклетникът, а после съвсем явно развяваше под носа ми по битаците и вадеше очите ми с витрините, приятно демонстрирайки бельото “прашка”. О, времена и нрави- все ми се щеше да възкликна, докато привикнах- адаптация, сиреч приспособих се, нагодих се и се слях, как тъй да остана аджамия и неадекватен на средата, а и кому се нрави да е за смях. Дървен философ съм аз, стара песен на нов глас запях.

-3-

Почерпих вдъхновението с тежко вино и киното на въображението замота главата ми, завъртя земята под краката ми… ала виждате ли, тя и без това си се върти, ето как без малко като същинска птица да полетя.

Мечтата ли е невъзможна, обаче виждам слънце през клепачите, но радостта…

IV част

Началото

или

Какво се случва в центъра на света

Пролог

Вдигнах клепачи и слънцето изгря – липсват камерите да заснемат моето събуждане във времето. Дали да се протегна, или не, по-добре да отработя жеста, с който да отметна чаршаф… решително или уморено като недоспал след нощни гуляи граф… ето ти дилема, взех, че се прозях- велико събитие, провидение, в мига на прозявката прозрях, че ми трябва хроникьор да отразява възникващите проблеми. Тъй както си мисля, докато лежа, на мъжа му прилича за хроникьор жена… утрото го изчака да се протегне и понасяйки се към хребета на жегата, засияло събуди света…

Скачам като ужилена, самота.

От това не ще излезе произведение, ами бълвоч, къде са гениалните творения, и все едно, безплодни са героите, мисълта ми не е прозрение, затънал съм до глезени в бълвоча- на колене преминах през живота си. А утрото никому не обещава време, и се присмя над мене.

Първи епизод

Да си дойдем на думата, да поговорим за любовта.

Бавно се точи лято провлачено, завлечено в бурята на света. Акробатични скокове на светкавици под съпровод на гърмежи в тътена на нощта – тайнство на хаоса, от който ще ме измъкне на сухо знанието, законът природен е винаги старомоден и веща е съвестта. Или по-веща е любовта?

Затънах във въпроси, за кой ли път ще разора нивата на опита си, чрез който съм изживял дотук света, почва черноземна съм самият аз, а може би – дали тъй беше в науката – камениста, неплодоносна, в която и простите картофи са под въпрос и под давлението на всеядни бръмбари и на умението, и ако аз съм съвършено бос, не ще покълне в почвата на опита ми картофът прост. Като не влизам в пътя да хващам гората тогава и да се отдам на хайдутлук. Защо и как така петня паметта, която е народна, да беше лично моя памет, та да светя масълцето на съвестта, стига е клечала пред котлето на живота, от утре да мърка като коте, пък нека я довърши хаосът на паметта.

Тъкмо човек се заслуша в ромоленето на дъжда и далечен гръм възвестява края, остава щурава тишина. Само ошашавен щурец припява и увлича певците , в тревите скрити- във всемогъщата трева. Ласкаво запяват в камънака и се сдружават с всяка твар божа по земите, не застрашават на пътищата стари основите и не подкопават новите, не разяждат с неистова ерозия и не поругават лекомислено, не унищожават произволно за нищо на света.

Да си дойдем на думата, да поговорим за любовта.

Втори епизод

Дълго време влизах в храма като крадец, аз – грешникът, като молец унищожавах, без и най-малко да прощавам, с крайна цел да си изпепеля душицата – жрица на влюбеното ми сърце. Закъде се стягаш, какво общо имаш с птиците, та чуруликаш под балкона на любовта, езичнице-женице-подвикваше умът-жених. Сърцето си със скръб пропих, сгодих се за тъга.

Така. Да се върнем на думата за леглото в кръстосания разпит на живота. Или да видим защо клокочи гърнето върху огъня на съвестта. Ще речеш да е бобецът с кокалче- гъделичка миризмица и има защо да точиш апетита. Гъргори на тенекията постна яхния. Изпържен до кости подклаждам с въпроси, сухи съчки съскат, пращят и дебели дънери цепя – ще светя масълцето на съвестта, проклетницата.

Сгодих се за любовта.

Трети епизод

Слагам се до Шекспир и изчезвам. Турят се до Достоевски и пак си вирят носовете, полека да не го надминат. Дай боже всекиму, но димът на точността се стеле и издига скелето на съмнението. Нищо по-лесно от това да мамиш себе си. Действията в пиесата на живота се изграждат върху бетона на позициите и убеждението, а добрите произведения в изкуствата се опират на солиден фундамент. Плаче посредствеността някак да заличи Достоевски- да не се товарят излишно раменете на точността и да измие ръцете си като Пилат, че прераства в сурогат, което значи измества, и успешно срива монументът на честността, тя е, струва ми се, железният фундамент на явлението, което се нарича велико произведение. Нищо по-лесно от това да величаеш себе си.

Философстваш за фундаменти. Много се лъжеш, ако очакваш да се въртим около тебе. И не говориш на езика отечествен, дотук какво написа чул- недочул, що не кажеш наместо хроникьор- понятно, ясно и просто- летописец, притрябвали са ни твоите чуждици, да харчим пари за речници. Вместо да се слагаш до Шекспир, вземи ,че се тури до Паисий. По-долу не падаме, поете, жънем полето, дето ти сееш. Мнозина надделяха, но гласа народен не надпяха.

Ама народът замлъкна, не пее.

Песен ще чуеш кога дойде време.

Разпростря се властта на посредствеността. Да кажа и да потретя – никой не се съизмерва с великите, чалгата е противопоказна за човечеството. Секс, наркотици и метъл.

Което си баба знае, това бае. Стига плака, поете, чели сме приказката за неродения Петко.

Четвърти епизод

Да поговорим за бъдните поколения, че сме епизодични герои, пръкнали се ненавреме. Ще бъдем отмити ведно с предците. Залива ни агресията и се давим в съвременната лъжевечност, лишена от капка човечност и честност. Иде, братя, насреща изкривената вечност за нашата челяд, струи от монитори и екрани – днес деца се кърмят с ефира. Едно време имаше Хоризонт на вълните на младостта, но да зачеркнем изцяло хоризонта и миналото. Сега смъртта започва от детството, а детството е вечност във вечността. В кметството на света няма предвидени духовни помощи за деца. Средата на съвремието ражда убийци и демони, полага отлични грижи за отглеждане на геймъри, за гордост на всички родители, тъй като поколението демонстрира похвални способности в боравенето с мишката- за радост на всички учители, защото потомството убедително и уверено марширува в крак с времето. Дребосъче, а пред очичките му в анимационния филм- пистолети. И процъфтява агресията.

Епизод пети

Сърцето не смее да се засмее, шокирано и стресирано, нервирано, блокирано и амортизирано като раздрънкана автоматична джаджа, захвърлена на паважа, непотребна, нелепа. С трохите в шепа кретам, с оскъдни остатъци от сърцето ми клето, метнато на въжето на съдбата, не го намира топлият вятър-южняка, само слънцето лее върху него безвремие. Отказва, съсипаното, автоматична песен да пее.

Да взема и да се оставя най-сетне на тъгата, най-после да се оженя за скръбта, дано в нощта след знаменитото събитие да чуя песен от звездите.

Вижте, мислите ли , че животът е лесен, да беше песен- изпял бих като химн живота си неповторим.

Епизод шести

Всичко ми се размести.Трудно, болезнено стигнах до извода- надеждата е безкрайна, следователно нейното прекъсване е въпрос на живот или смърт за мен. Исках да изляза радикално на чисто, гледах на борбата си като звяр настървен. И се порязах по невнимание, от прекомерно усърдие и старание. Твърде печален и поучителен е опитът ми за всички, категорично. Но дали и за мен самия? На нож със себе си -пред прага на самоубийство се намирах.

Когато омесиш въображението с живота, се създава идеалното условие за донкихотовци комични, но ти си прехвърлил летвата и си се метнал на овчарски скок в трагичното. Става дума за грешка човешка. В съня си литнал към звездите, откъдето направо си се сгромолясал в калта. Защото оранта в действителността е трудна работа, не е за всекиго, поете, с крилца да пърха към небето. Пришпори ме към дълбините любовта. Но не разбрах- невероятно ли е от страданието да скочиш директно в радостта?

Епилог

Преждевременно завършвам с две думи произведението. Възможно ли е да пописвам, щом като сметката с живота си разчиствам?

Vчаст

Между любовта и живота

-1-

Да си дойдем на думата, че стигнахме дотам, където дивее крива круша под небето. Къде се запиля поетът?

Не вярва на себе си изглежда и предполагам, че е тръгнал за Рим, докъдето всички пътища стигат. Без него да продължим.

Така е като иронизираме човека.

Драга, подгонен е не от нас, сам себе си настига или от себе си далече бяга. Ще видим докъде ще стигне.

-2-

Цвили конят, припкайки след мечтата, чатка копита по паважа на мисълта, преживя спомени и дъвче юздата на свободата, хвърчат наслоени парчета време, надбягва се с вятъра. Заплита подкова в тревите- щастието извън пътя ще метне и ще политне. Да му мисли ездачът, криле не кове ковачът.

-3-

Камерите дремят и не виждам смисъл да театралнича пред себе си, и момичето се изгуби от хоризонта…ясно, не и́ е до мене.

Не ми прилича дрехата на самотата, не ми приляга багажа за Рим да стягам, тъжно е в тъмнината, какво ли е да си скитник, утрото не идва, не ми се дреме… ясно, не му е до мене.

Лека-полека, накуцвайки, яваш стигнах в Европа. Откъде ида, питах се, но на куц крак все пак пристигнах мислейки, че Европа е люлка на времето- ще плати старият континент за поезия. Пътувах без куфари, с товари от мисли и песни, плащ от надежди в бъдещето понесъл. Аз съм пешак и не съществува друг като мен в света, личността няма близнак.

-4-

Капка след капка сълзата горчи, затривам се в самотата…

Толкова време мина, откакто мълчи, преплувах напред и назад реката солена на свободата…

… не спирам да въздишам по него, ридае любовта несподелена.

… любовен вихър ме завъртя мене.

-5-

Идвам от разградения заден двор на Европа и съм европеец- няма спор, и то от хиляда и триста години, но понеже разграбен е задният двор, се нуждая от специално тескере, от което всеки да разбере ясно, че в задния двор е прекалено тясно за всички боклуци, дето Европа трупа. Защото се чуди как да се отърве от боклуците, с които я затрупва светът, а целият свят се престарава в производството на премного боклуци. Уви, в космоса поради гравитацията не ще излетят. Светът продава, купува и дава боклуци под наем, но знае ли? Не боксува ли всъщност светът по своя път?

-6-

Наникъде съм тръгнала, едва вървя с душата си на гръб, на косъм съм от пропастта на собствената си съдба.

Лицето ми е в мрак потънало, безличен никой съм и няма как да бъда някой на разсъмване.

Аз съм безумец колеблив, порой от думи напира в бента на духа ми, но трупам тиня върху им- от съмнения страхлив.

-7-

Ти се оказа проницателен, пише ми от Рим, напълно в негов стил. Препуснах с коня отвъд чертата- казва и тъй нататък благозвучно, но не е ясно какво търси, няма да се учудя, ако неочаквано ни се изтърси.

Известно време се чудех смел ли е или смешен. А кой го знае какви многообразни качества в себе си съчетава? Но си мислех също дали не бях прекалено рязък с него последния път?

Подочул си думите ми?

Ако сега разговаряхме очи в очи, съмнението ти щеше в очите да се стопи.

Брей, че момиче, внезапно затвори. Себе си съжалих, че съм така категоричен… Натежа изведнъж тишината. Тъкмо щях да завъртя разговора към друго – че гласът и́ е извор на радост за мене, за една минута се чувствах потребен, с лекота сложи точката на дълго тягостно време.

-8-

Не мисля нищо хубаво за себе си и нямам душевни сили, че и физически, никакви не ми останаха, вложих ги изцяло в стремежа да съм на чисто. Спомнях си пътувайки, че не смогвах да преброявам кръговете на ада и не беше старият, едва ли не уютен ад на Данте, а свръхизобретателен, супермодерен и от съвременен повече съвременен. Затръшвах врата след врата подир себе си и нова се отваряше. Къде е краят- пишех по стените, но никой не отговаряше, защото никой нямаше. И съчинявах приказката за последната врата едвам открехната, не ще е адът вечен – говорех си на глас и убеждавах себе си, търпи, човече с незнайно име, по причина, че покрай мене няма никой, та с име да ме нарича, и тъй като съм сам- към себе си ли да се обръщам официално на име и фамилия, най-близък съм си аз самият. Бях твърде убедителен в мечтите- оттатък ада ще се видя без огледало и се успокоявах, че така човек не може отведнъж, и от зор се молех – слаб съм, подкрепи ме, боже, още да повървя, докато стигна отсам света, ще свети слънце през струите на дъжд, ще звучи музика от слънчеви лъчи, ще се усмихва любовта зад финалната врата…

Останах втрещен от стария континент – Европа копнееше да се засмее, защото над хората оскъдно духовно слънце грееше. Човечеството намери трошица радост за себе си в победата. Но олимпийците- плувци мразеха водата, където се даваше победата в дълбочините на свободата им. Ала какво да сторят, Европа полусляпа гледаше без пълнотата на духовното, чакаше и си представяше, че идат братята и́ към първенствата и олимпиадите да я зарадват и всички станахме побратими- фенове на радостта. Гърците развяха красивите си знамена, заляха улиците си неописуемо, може би виждаха наяве как древна Гърция възвръща старата си слава и право е да я сънуват, наистина и се полага. В това време несправедливо се рушеше Рим, че бягаше от него изменчивата древна слава и овехтяла търсеше къде да приюти старите си кокали под напора на бедната съвременна епоха.

-9-

Кога ще срещна любовта дългочакана, скътала щастие, парченце откъснато биле-омайниче пред очите ми да накичи

-10-

Разколебах се. Уверен и почти сигурен бях в себе си до вчера. Но днес денят роди се като утре непредвидено. А се опитвам да бъда пределно последователен в стремежа си. Почувствах се като предател на себе си. Изпотроших краката си от тичане подир идеала. Нужно ли е идеалите да са реалистични? И да не би да са ми притрябвали идеалите? Липсва ми някой да ме потупа по рамото.

Душата се подпира на патерица от сухи клони, несигурна и крива. Лъжлива е патерицата на самотата и е горчива свободата ми през всичките сезони. Завърта есен танца с лятото към преспите на зима снежна, която ще се стопи на рамото на пролетта. А тя ще припне към лятото, но зимата нагиздена не ще го срещне. И есента не знае за пролетта, не може под завивката от сняг за цветове да помечтае.

Агонизира любовта в капана на космическата самота. Копнее без зов, защото е истинска любов.

-11-

Останах втрещен от стария континент- Европа плачеше. Оставих зад себе си и една разчувствана България. В многобройни телевизионни предавания всеки разкъсва ризата си и вади на показ сърцето си във всевъзможни състезания- моето е по-богато от твоето и от неговото и нейното, вижте сърцето ми размекнато. Мята се душата на света в истерия по любовта. Напразно хората говорят за съкровените си чувства по телевизии пред другите, защото свенливо крие любовта лицето си пред думите и все по-далече бяга от човеците, подгонена на езика от тоягата. Затова копнее човекът днес да пее за любовта, а не му се получава и става жабешката настроено и по жабешки възторжено.

-12-

Къде се дяна добрата стара радост? Търси се под дърво и камък в днешния безпорядък.

Обаждаш се, за да нищим световни въпроси, ако добре разбирам. Не съм в настроение, намерил си кого да питаш.

Нуждая се от нечие одобрение.

Това е откровение.Какво да направя за тебе?

Да ме удостоиш някой ден с присъствието си.

Остави ме да остарявам кротко и времето да преглъщам на малки глътки.

Обичам присъствието ти.

-13-

Когато животът изложи себе си на показ, целият свят заприлича на биташка сергия. Насам, народе, за всекиго по нещо за кефа му- половината свят продаваше, а другата половина купуваше. Възникна недоумение по повод онази частица човечество, която с живота си не търгуваше. Неплатежоспособна е- заяви тежката дума и закова общото мнение. Преливаш от живот- следователно търгуваш, няма две мнения за съвременния начин на съществуване. Общото настроение е същественото, масовата нагласа диктува. Време е да се осъзнае човек- живеем в 21 век. От ясно по-ясно е, че неплатежоспособни са неспособните. Новосъздадената схема на мнението е Интернет, няма шест-пет.

В хаоса от продажби само смъртта не поевтиня. Неизменна, безкомпромисна на Интернет се присмя.

-14-

Валеше сняг, трупаше калпаци на покриви и на комини и гледах с плаха радост как стъпките ни правеха пъртина.

Валеше сняг и бавно крачехме, дали от студ или от мрак… Не разбрахме защо и как стъпките до праг достигнаха.

Валеше сняг.

-15-

Световните радиа и телевизиите като че ли се извиняват на слушателите и зрителите, ако класическа музика предават- медиите ни понамирисват на нафталин, извинете, май не са съобразени с изискванията на 21 век, тайно спорят със себе си … знае ли човек…

Нововъзникналият комплекс, все още неизследван от психолозите, е комплексът за съвременност. Със скоростта на дните овехтява времето, отритва ежедневно вчерашните поколения, животът застарява със седмици, месеците се изравниха с вековете, с часове се измерва вечното, впрочем думата вечност излезе от речника ни, епохата залиня без историята наслоена. Светът изглежда така, сякаш е на изчезване.

-16-

Танцуваше снегът и думите заглушаваха фъртуните. Да знаех повече за чувствата, то бих прескочил отвъд чертата, където не ще бъда за себе си неуловим. Прикривам любовта си с дим – любовта мечтана в мечтаната реалност. “Никога” ще бъде края на необходима вярност и ако утре луд вятър затрие пъртината, ще бъде любовта отмината, ще плува в сълзи зимата и мокър сняг ще се топи, ще плаче по моите клепачи.

-17-

Влача подире си цивилизацията, която отрече бог, защото издигна в култ доказателствата. Цивилизацията си създаде идоли. Безумието е жизнено необходимо за света, за да не чувства страданието си по любовта- сиротно сиромашко съвремие без бог, защото бог е измерение.

Светът не говори, а предъвква понятия без съдържание. Понастоящем свободата е без философската си подплата. Свободните днес аплодират масово безумствата на съвремието. Светът остана без измерение, без ориентири, ценности и критерии, в това положение за каква свобода е думата? Истинската свобода е доброволно ограничение.

-18-

В безкраен, неповторим миг снегът вали, трупа любов помежду ни, сняг от неказани думи се стеле върху ни. Снежинки пред очите ни се въртят, пелена от чувства плетат.

VI част

Там където са сънищата

-1-

Вървя бавно, придвижвам се със скоростта на двестагодишна костенурка. Подритвам мислите и слушам океана оглушителен. От безсмислена цел съм обсебен, загърбих океан и се запрепъвах из целите полууверен. Мечтата ми е да бъда праволинеен.

-2-

Нямам си никого- изхлипа любовта- и крея необичана.

Има ли ме в приказката?

Да.

Ще бъде ли щастлива?

Ще видиш.

Измръзнал беше скитникът, тайнствена загадка- рече си. Надникна в крайпътната канавка. Звучеше истински гласа, къде ли да я диря по линиите на студа. Нанякъде се е придвижила, докато снега изгазя и приближа. Няма никой, а някой тананика, да имах светлинка- мърмореше си под нос в ума. Да… Светът е зимна приказка. Да бе проблеснала надеждица, закъде съм без любовта.

-3-

Утре ще бъда другаде. Разпадна се надеждата и се разпиля, неоплакана от думите. Буква по буква се опитвам да я сглобя, че куража си да спася. Мисъл невзрачна и неясна следя, бедни са думите, оскъдна е мисълта. Дишам през болка, през рани вървя. Навътре в себе си се рея, няма песен в сърцето ми, немее под кората на времето, отчаяно от стена в стена се мята спасението, щурам се в себе си и се силя да прехвърля рова на ограничението, зад което е обичта. Оскъдни са думите, бледа е мисълта.

-4-

Как продължава приказката?

Скован от отчаяние скитникът скиташе. Повика на помощ радостта. Едно момиченце със снежна закачка фрасна скитника и снежната топка бе достатъчна да закачи смеха. Бе утро за ранобудни деца и скитници вечнобудни. Тази истина тежи от вина и е като присъда, окончателно, безвъзвратно отсъдена-мърмореше си под нос в ума.

Тука приказката се спря и на вратата почука. Бяха малко повехнали сърцата ни леко открехнати.

-5-

Нагазих с двата крака в спомените, не мога да се измъкна в настоящето, драпам, ръбове дерат, остри клони драскат, прескачат се сезони. Враговете ме започнаха, а ме довършиха своите.В неволята си всеки с чужда мъка се теши¹. Богу се моля да ме утеши, че думата като камък в гърдите тежи, когато е незаслужена. Хора ли сме или зверове, какъв страх за себе си брах. Дойди, майко, изпрати ме, яз ке одам, мила майко, в чуждата земя. Чернее мъката и съска като змия.

Ние, хората, не сме глупави, но всички в кюпа сме, а аз съм във водовъртежа на чувствата. Ужас след ужас и лице в лице с ужаса, ужас се блещи насреща ми, в ужас тънат бъдещи срещи, та стигнах до отвращение от себе си, от другите, защото този свят гъмжи от честолюбие и сребролюбие, заради които човек човека затрива и човек сам себе си с непоправими последици. А горката човешка душа се е смаяла от тялото, което я притежава.

Единственото ми желание е за пореден дъх въздух, че в крайна сметка дали ще остана жив, за да стигна все пак някога до гребена на йерархията, на всичкото отгоре в несвяст и сплашен от живота свой, до гребена на вълната, санким, където се помещава последната инстанция. Че и да преосмисля, а не да пренапиша историята си, и не да я забравя възможно най-бързо, защото животът, видите ли, продължавал и то безкрайно дълго.

-6-

Затвори вратичката, през която надничах, вече не можех да мисля, че ме обича. Почувствах се окончателно на светлинни години далеч от душата си. Тогава не зная как успях да вдигна глава и видях, че няма следи в снега, нито сняг, нито пролет видях.

¹ по Емилиян Станев

VII част

Същината на нещата

Първи епизод

Завърнал си се, Донкихоте, довея ли те Росинантът на живота, очаквам да водиш Санчо Панса. Изглежда тука трябва да е Рим. Да продължим, че сме където дивее дива круша под небето.

Здравей. Измъкна се, без преди тръгване като руснаци да седнем и да помълчим.

Защо да се залъгваме, че то…това…аз нищо не донесох, освен едничка постна песен.

Ще се задоволим и с песен, пък пилци ще броим наесен. Да видим даваш ли го весело. Докато липсваше, без малко да съчиним камерна пиеса.

Значи вървим напред- станали сме поет до поет. И така, слънцето светна, блесна дъжда, комар се зажени за булка-светулка. Тропна ерген на порти и зажужа- ела, пътеводнице в тъмнотиите, кралице, със звездите редом златна звездица.

След колебания и отсъствие довея го Дулсинея.

Втори епизод

Какво научи от Европа ?

Прекалено еднообразен, уеднаквен стана светът.

Човечеството върви против себе си?

Съвремието ражда убийци и демони. Оказва се, че блажени днес са тихите и неизвестните. Жълтата преса тръби неистова пропаганда за ценността на славата и на празното съществуване, благоденствието върху повърхността на живота.

Човекът вече не уважава себе си.

Не знам, струва ми се, че чалгарите са най-отчаяните в България.

Жълтата преса и порното трябва да се забранят, иначе с право потомците ще рекат, че дедите им са нахранили поколенията с огризките от трапезата.

Много хора с това си вадят хляба.

Чудя се как не им присяда.

Разбирам, че забраната в същността си е духовна промяна, но на практика ще останат хора без хляб и без път.

Всички без изключение върху огъня на глада се пекат.

Въпрос на добра воля, със забрани няма да стане.

Не се е намерил навреме някой да рече- спрете.

Във фантазии се увличаш, поете, отдавна личността се обезцени.

Епизод трети

Видях как дечицата стават най-големите сеирджии, че в главите на децата има само каша от информация- по стечение на обстоятелствата. Така прецених, докато се опитвах да мисля трескаво, че нямах отнийде спасение и паднах възнак, затръшках се, а мисълта само чегърташе и се мъчеше да тълкува света, лежах възнак, почувствах, че ме зачовърка смъртта, не можех да се опра на себе си, а човек без тази опора е повалено дърво без корен.

Първи епилог

Дълбоконещастно днес е човечеството в окаяния наш свят. Пукнах главата си, докато се силех, блъскайки я, да разбивам с глава Берлинската стена. Добре, че героите от съвремието дойдоха и рекоха- напразно, съборена е.

Втори епилог

Понеже не ми върви перото смешно,

да попрепиша, рекох, полугрешно

оттук-оттам, отзад-напред-

на драгия читател за разтуха,

пък и дано сподавя мъката си глуха.

Кошер е светът, но липсва в него ред.

Продължение ¹

Бих искал тези епиграми

последствия да нямат драми-

¹ по Крум Колев

с усмивка само – ведра, лека-

с мъдрост да дарят човека.

Свинята стара бе избрана

да въведе във ред хармана.

Каква е тука тази смет?-

Попита Конят изумен.

– Това порядък е за мен-

по свински ред, така да знаеш,

какво се чудиш и се маеш…

Старик, видял какво се случи,

дойде и бащински поучи:

– Гола во́да не е народа

и с магарета не става стадо.

Защо ли във момента

се сещам аз за парламента?

Но без депутати за къде?

Вече минавам на вицове:

пари – шума, козата не ги яде;

в съда да влезе убитият.

Истината шашардисва.

Немотия е до шия.

Като няма прокопсия,

плюл съм в тая орисия! ¹

Последен епилог

-1-

Съмнявам се, че от реченото дотука, ще се захване някой да извлече поука- за глухия е все едно Гамбета ли говори или крава мука. ²Дали осакатената човечност ще предпочете да бъде вечност? Безсловесно днес е човечеството. Може би някои ще се самобичуват, други мен ще линчуват. Светът не вярва в стари богове, светът не чака нова Богородица, светът си знае като две и две какво е безизходица ³. Изплатих до копейка на безизходицата цената, придвижвах се редом с линейката на вината. Твърдя, че по-хубаво старият вол си знае браздата. Гюл-бахча е свободата. Пренебрежението и унижението я отнеха от мене. Разпростря се в своеволието си властта до посегателство върху честта. Постепенно, кой както може, мнозина се заеха с издевателство. Дали е силно казано, или възниква хаос в човешката душа… пътят към ада е покрит с добри намерения… аман да река от съмнения! Май всеки с

¹ Пейо Яворов

² Васил Левски

³ Радой Ралин

дерта си, дертове да искаш, кой да ти каже и знаеш ли кого да питаш, обаче се старая да поживявам смислено, ама твърде ме няма в майсторлъка на писането… нейсе, съвестта да е чиста и акъл колкото за простите истини. Кепазе със стоката си ще стана накрая пред цяла България. Светът е оцелял, защото се е смял.

-2-

Сърцето измръзна без нежност, без милост, без жалост. С вледенено сърце живях нахалост. Не ми се вярва в човешкото падение, дори се усъмних във въображението си, та се наложи до опозная изоснови себе си. Установих, че съм непоправима мечтателка в розови тонове- в щастлив миг, когато видях чистия спомен как ми се подкосиха краката, докато се разминавах с него- мечтата ми. Моята обич се вълнува, добрата, за добрината. Девет пътища извървях и от кладенци девет вода пих, каквото разбрах, което проумях, с Вас споделих. Право ли рязах, добре ли мерих, пред господ душата си не кривих.

-3-

Всеобща история¹

В началото земята била цялата сбъркана. Да се направи по-обитаема коствало много усилия. Нямало мостове, за да се минава по тях над реките. Нямало пътеки, за да се изкачва човек по планините. Искаш да седнеш? И сянка от пейки нямало. Умираш за сън? Не съществувало такова нещо като легло. За да не си убодеш краката- нито обуща, нито ботуши. Ако виждаш слабо- не се опитвай да намериш очила.Нямало топки, за да поиграеш на футбол, липсвали тенджера и огън, за да си свариш макарони, дори като помисли човек- липсвали и макарони. Изобщо нямало нищо. Нула без нула и толкова. Имало само хора с две ръце за работа и най-големите неизправности могли да се поправят. Но за оправяне остава още много, запретнете ръкавите, има работа за всички!

-4-

И накрая трябва да Ви кажа, уважаема госпожице, че когато Ви видя случайно по коридорите на училището или Ви срещна сама на улицата, облечена в светлосиньото си палто, изпитвам дълбок копнеж да се отправя към страната, от която Вие произхождате, и да си представям прекрасната гледка как ние двамата вървим, хванати под ръка, по парижките булеварди, освободени неотдавна от смелите войници на Вашето и на моето отечество. ²

¹ Джани Родари

² Ъруин Шоу

Advertisements

About liubischazdravkovich

Здравейте хора от цял свят!Написах малка книжка и реших да я разпространя в интернет.Публикувах я в сайта bereket21vek.wordpress.com В нея и в коментарите си излагам своите мисли и идеи. Търся съмишленици. Владея малко руски език и съм много слаба на компютъра. Любиша е писателски псевдоним.Казвам се Красимира Данкова. Пианистка съм, преподавам на деца и корепетирам на хор. Повече информация бих дала на приятели в facebook или на адрес krasi_dankova@abv.bg
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

One Response to Съвременна поредица

  1. Скъпи приятели,искам да публикувам нов текст в блога си Нуждая се от компютърна помощ Моля да ми пишете как да го направя.Благодаря!До нови срещи!

С най - голяма благодарност към вас за оказаната помощ! Много моля информирайте ме как да поддържам блога си и достъпа до него без грешки и ненужни ограничения. Признавам пред себе си , че съм доста слаб блогер. Много ме затруднява преводът от английски, може ли помощта да ми се предоставя както сега на български език. С много голяма благодарност за вниманието към мен. пожелавам ви успех. Ако трябва още информация да ви кажа моля пишете ми. Сигурна съм , че мислите най- доброто за всички блогъри. Благодаря от сърце! Ако нещо не съм попълнила в празните полета по- горе моля да ме информирате , за да бъде всичко точно. До скоро!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s